Едно момиче напуснало мъжа, в когото се влюбило. Уж всичко било добре, дори прекрасно – все пак той я поканил да живее в разкошната му къща. Е, как точно я поканил… По-скоро ѝ разрешил да остане. Позволил ѝ да живее до него. Казал ѝ нещо от рода на: Е, щом толкова искаш, премести се при мен. Може и да се получи нещо, да свикнем някак си. Още не съм готов за брак, но, добре, нека поживеем заедно.

Това било победа – така поне решила Оля. Мъжът бил заможен, заемал висок пост. Бил почти на четиресет години и естествено, имал предишни увлечения и връзки, но до момента винаги бил живял сам. Искал да се ожени осъзнато, след като се убеди, че съпругата му ще отговаря на всичките му желания и очаквания…

След време Оля го напуснала. Защото в огромната триетажна къща нямало място за нея. Въпреки че нейният любим ѝ предоставил отделна стая, красива, прекрасно обзаведена, със скъп паркет… и с гледка към градината, където работели двама градинари. Те също си имали стаи в пристройката. И място за инвентара под навеса.

На разположение на стопанина били кабинетът, спалнята, гостната, банята, втората баня с басейна, библиотеката – всъщност всичко. Обичал да поседи и в кухнята, на чаша чай. Там си имал специален махагонов стол, господарският. И лична посуда, съдове със златен кант. Всичко си било негово. Ако вземеш чашата му, ще ти направи вежлива забележка. Не бивало и да се излягаш на дивана в гостната – това било неговото място. Можело да седнеш в креслото в ъгъла, стига да не вдигаш шум. Вечер се оттеглял в кабинета си, където влизането било нежелателно. Защото работел. Или пък играел на компютъра… кой да ти каже?

Дълго е за разказване колко невидими граници, забранени за преминаване, имало в тази къща. За Оля това бил един абсолютно чужд дом, студен и огромен, в който нямало място за нея. През уикенда пристигала майката на стопанина и започвала да оглежда и да проверява всичко. Ако например някой стол се окажел преместен дори на сантиметър, го слагала на точното му място. Жената обяснявала на Оля, че скъпите полирани мебели трябва да се пазят, да не се пипат с голи ръце – можело да си сложиш памучни ръкавици, за да не оставяш следи. В тези разговори нямало нищо страшно, дори били малко смешни. Но на Оля не ѝ било до смях.

В огромната къща нямало място за нея. И тя се прибрала у дома. В малкото апартаментче, в което идвали приятели – понякога по десетина души. Отбивали се майка ѝ и баща ѝ, по-малката ѝ сестра. Освен това Оля си взела кученце, с големи щръкнали уши. Било изхвърлено на улицата – сигурно и за него не се е намерило място в нечий дом. Сега то вече си имало местенце до дивана и мека постелка, на която да си гризе кокалчета. За всичко имало място, намирало се някак. Някакво вълшебство на двайсет и пет метра.

Разбирате ли, понякога в нечий дом – огромен и студен – няма място за нас. Няма и в сърцето на човека. Просто няма. И нищо не може да се направи. Можеш да се настаниш с нещата си в стаичката в пристройката или да приседнеш на неудобния стол в ъгъла. И да прекараш целия си живот там, на студено, без капчица уют. Където всичко е чуждо, нищо не бива да се пипа, трябва да си сложиш памучни ръкавици, за да не изцапаш мебелите и да не оставиш петна по политурата.

Какво пък, по-добре да си тръгнем от студения дом и студеното сърце, което не може да ни побере. Не желае. Не е нужно да чакаме да ни изгонят или просто да престанат да ни забелязват… като до болка позната мебел…

Откъс от книгата КАЛЕЙДОСКОП НА ЖИВОТА на Анна Кирянова, издателство Гнездото

Често обезценяваме малките неща в живота си и спираме да ги забелязваме. Но те са като цветните стъкълца в калейдоскопа, които създават причудливи форми и рисунки. Понякога е достатъчно просто да разтърсим тези стъкълца в паметта си и да погледнем по-отблизо, за да видим истинско чудо.

Книгата „Калейдоскоп на живота“ ще ви помогне да видите необикновения рисунък в калейдоскопа на своя живот и да откриете чудото. Нейните малки топли истории ще ви поканят в света на доброто и ще ви вдъхновят за промяна.