Още един факт, който разкрива ролята на генетиката по отношение на телесното тегло, е наблюдението, че определени етнически групи имат по-голяма предразположеност към затлъстяване, отколкото други. Ето два примера от по-сериозния край на спектъра, които са особено показателни.

Първият пример са индианците от племето пима, които не са индианци от Южна Азия, а местни американци, живеещи в пустините на Аризона в американския Югозапад. Те имат печалната слава на едни от най-пълните хора в света. Почти всички представители на тази етническа група, някои от които от стряскащо ранна възраст, стигат до затлъстяване, като повече от 50% страдат от диабет тип 2. При тях разпространението на диабет тип 2 е почти пет пъти по-високо, отколкото в другите части на Съединените Щати – една страна, която в наши дни безспорно е дълбоко потънала в собствената си криза със затлъстяването. Индианците пима обаче страдат от затлъстяване и свързаните с това заболявания от повече от 50 години! Същевременно, една група от племето пима – тези, които живеят в планината Сиера Мадре в Мексико – не проявяват никаква склонност към затлъстяване. Племето пима произхожда от региона на Аризона, но една част от тях по неизвестни причини в миналото са се преместили да живеят в Сиера Мадре. Тези две групи индианци генетично остават напълно еднакви. Защо тогава има такава огромна разлика в телесното им тегло и в честотата на метаболитните заболявания? Отговорът се крие в околната среда. Индианците, които живеят в Аризона, се наслаждават (дали това е точната дума?) на американския начин на живот, заедно с всичките му удобства и излишества. А онези, които населяват планината Сиера Мадре, все още живеят както са живели техните предци. Те са земеделска общност, все още обработват земята с животни, като тежкият физически труд до голяма степен е част от ежедневието им. И разбира се, начинът им на хранене е много по-различен от този на американските им братовчеди. Това е все едно да имаме машина на времето, която ни позволява да погледнем как са изглеждали аризонските пима, когато са живели в пустинята преди пристигането на европейските заселници.

Вторият пример идва не от самостоятелна етническа група, а от множество различни народи, които обитават тихоокеанските ост­рови на Полинезия. Процентът на затлъстяване сред населението на малкия остров Науру например (всъщност повечето от тихоокеанските островни нации са, в общи линии, малки островни държави) достига до 45%, като почти 95% от хората са с наднормено тегло. Тези цифри поставят населението на Науру в челните места на класацията за затлъстяване по света. Според Световната здравна организация девет от десетте страни или територии в световен мащаб с най-висок процент на затлъстяване сред населението са Полинезийските тихоокеански острови. Островите Кук оглавяват тази пагубна класация – повече от 50% от населението там е класифицирано като страдащо от затлъстяване. Науру, Палау, Самоа, Тонга и Маршалските острови не са много по-назад в това отношение. Със сигурност това са най-страдащите от затлъстяване страни в света. Защо е така?

Едно от привидните и логични обяснения се появява още щом човек надникне в Уикипедия или Гугъл. В културата на народите, населяващи тези райски острови, може би повече, отколкото където и да било другаде по света, е широко разпространено схващането, че по-голямото е по-красиво. Друг аргумент, който е идентичен с проблемите в начина на живот на индианците пима в Аризона, е, че типичните полинезийци консумират предимно вносни, свръхпреработени храни; физическото им натоварване е минимално, а достъпът до здравна грижа – отдалечен. Тези отговори обаче са твърде съмнителни, твърде елементарни. Много други култури също приемат радушно мантрата „голямото е красиво“. А предпочитанието към евтина преработена храна едва ли е уникално за американския Югозапад и за Южния Пасифик. Но все пак на фона на все по-преяждащия свят тези две групи хора се отличават. Какви са в такъв случай основните причини за техните проблеми и защо последиците са се оказали драстични точно за индианците пима и за полинезийците?

Макар и подробностите да са различни, основополагащите причини всъщност са едни и същи: хилядолетия наред хората и от двата региона са се адаптирали към променящото се наличие на храна в суровата (в случая с пима) или географски изолираната (при полинезийците) среда на живот и произтичащата от това необходимост от тежък физически труд за набавянето ѝ. Но в един момент, напълно неочаквано, поради събития изцяло извън техен контрол, е настъпила много бърза и драстична промяна в начина на хранене и начина на живот и на двете групи.

Много преди да имат контакт с европейците, индианците пима са живеели по бреговете на реките Хила и Солт Ривър, които в пустините на Югозапада са имали жизненоважно значение. Животът е бил много труден и онези индивиди, които са били по-доб­ре адаптирани към средата на живот, предлагаща епизодични периоди на изобилие или глад, са имали генетично предимство. Тези индивиди, които са били по-добре приспособени да ядат повече и да складират повече мазнини през периодите на изобилие, а след това да бъдат по-ефективни в изразходването на енергия по време на гладуване, са имали по-големи шансове за оцеляване. На свой ред гените, които са определяли тези важни за оцеляването характеристики, с много по-голяма вероятност са се предавали на децата. Това по същество е еволюция в действие – редица поколения индианци са преминавали през този стриктен генетичен подбор, в резултат на което се е получило едно население, прецизно адаптирано към живота в точно тази определена среда. През двайсетте години на 20-ти век обаче правителството на САЩ стартира проект за осигуряване на вода за напояване, което налага пос­трояването на водосборен язовир в горното течение на река Хила, преди тя да достигне земите на племето пима. Индианците губят своя основен източник на вода (а следователно и на храна) и стават зависими от хранителната милостиня на правителството. А това в повечето случаи са преработени продукти с високо съдържание на захар и рафинирано брашно – храна, която освен че е много по-калорична, няма нищо общо с традиционния начин на хранене на тези хора. И така, комбинацията от генетичните им особености и новия им начин на хранене води до бързото увеличаване на нивата на затлъстяване.

Колонизацията на Полинезийските острови се осъществява за период от почти три хилядолетия, като започва от Филипините и Нова Гвинея около 1500 г. пр.н.е., остров Самоа – през 800 г. пр.н.е., Хавай и Великденския остров – не по-рано от 900 г., и прик­лючва с Нова Зеландия, която е колонизирана през 1200 г. И това е истинско доказателство за силата на човешката воля, като се има предвид географската изолация на тези малки острови на фона на огромната територия на Южния Пасифик. Ранните полинезийци най-напред е трябвало седмици наред да плават с кану, а след това, пристигайки на малките Тихоокеански острови (някои дори атоли), е трябвало да намерят начин да преживяват и да се развиват. В този контекст да бъдеш пълен, със сигурност е означавало много повече от това да бъдеш красив – означавало е да имаш много по-голям шанс за оцеляване. Предвид географското им положение, островитяните, логично, формирали традиционни рибарски общности. Началото на глобализацията по тези места започва по времето на Втората световна война с разполагането на американски и британски авиационни бази, както и с разпространението на минното дело на някои от островите. С нея идва и вносът на западни храни. Първоначално те са били предназначени за съюзническите военнослужещи и миньорите. Но, както се случва по целия свят, вносните храни (свръхпреработени, за да издържат транспортирането) са много евтини и с високо калорийно съдържание, поради което бързо се харесват на полинезийците и стават част от хранителния им режим. Както и при примера с пима, средата на живот за полинезийците се променила рязко и драстично.

Защо обаче и индианците, и полинезийците са реагирали толкова крайно на тези промени? В крайна сметка много хора, включително вие и аз, ядат същите тези храни, без да се стига до крайни форми на затлъстяване.

Отговорът е, че повечето от нас са се приспособили към живот в континенталните равнини. Което означава, че в случай на глад или суша нашите предци са можели просто да се преместят на друго място и по този начин да смекчат „селекционния натиск“. Но ако сме застопорени на една определена територия, какъвто е случаят с племето пима, или сме географски изолирани като полинезийците, и следователно не бихме искали или е невъзможно да се преместим, вариантите са или бързо да се адаптираме, или да загинем.

Представете си за момент, че в уютната ни среда на живот внезапно настъпи рязка промяна, която изисква да можем да бягаме много бързо, защото в противен случай, да кажем, ще бъдем изядени от някакви бързо възпроизвеждащи се хищници с дълги крака и остри зъби. В този случай за кратко време бихме се превърнали в население с огромен брой скоростни бегачи, които след това ще предадат своите гени на следващото поколение и така нататък. Фактът, че индианците пима и полинезийците все още съществуват, означава, че достатъчно на брой изключителни индивиди са успели да се адаптират навреме. Те са се хранели достатъчно и са натрупвали мазнини по време на изобилие и ефективно са изразходвали енергията си по време на глад (или докато са гребели седмици наред през океана). Така са успели да оцелеят, за да предадат гените си на следващите поколения. И след само няколко поколения тези „изключителни“ гени са станали норма за това население.

Проблемът е, че докато в среда на живот от типа „изобилие–глад“ са давали предимство и са осигурявали оцеляване, тези гени са станали смъртоносни в настоящата среда от типа „изобилие–изобилие“.

Всички живи същества живеят според златното правило да бъдат колкото е възможно по-енергийноефективни, за да запазят калории за периоди на недостиг на храна и да се стремят да ядат колкото е възможно повече, когато има условия за това. Но кой ще хаби енергия да лови риба или да се занимава с животновъдство и земеделие, при положение че внезапно се е появил източник на по-евтина и калорична храна? Именно така, както изглежда, и при индианците, и при полинезийците се е получил убийственият двоен ефект: увеличаване на приема на наличните висококалорични храни (повече относно това ще говорим по-нататък в книгата) и намаляване на физическата активност. От което следват сериозните проблеми със затлъстяването и в двете общности.

Откъс от книгата ГЕНЕТИКА И ХРАНЕНЕ: ИСТОРИЯТА НА ЧОВЕШКИЯ АПЕТИТ на д-р Джайлс Йоу, издателство Гнездото