Сега сякаш никой на никого не е длъжен за нищо. И много хора живеят заедно, без да имат брак. Това се счита за напълно нормално. Живеят заедно, защото се обичат, и толкова. Но понякога за жената това не е достатъчно. Тя намеква, подхваща темата, но получава аргументирани и доста логични отговори. Нали ни е хубаво, защо ти е този подпис, той не значи нищо…

Да, подписът наистина не значи нищо. Той не може да попречи на човека да си тръгне. Но има някои проблеми, които може да възникнат след време. Например една жена не била допусната на панихидата за мъжа си, по-точно, човека, когото смятала за свой мъж. Той загинал при катастрофа, а цялото му имущество отишло при първото му семейство. Което дори не я пуснало на погребението. Защото юридически тя не му била никаква. Сигурно е можела да води съдебни дела, да доказва, да настоява на своето… Но за нея всичко това било огромен шок.

Има и много други случаи, не толкова трагични, в които мъжът просто напуска жената, като заявява, че тя не му е съпруга. Просто добра позната. Така да се каже, стар приятел. Но сега е срещнал онази, за която иска да се ожени. И преспокойно си тръгва или изгонва „стария приятел“ като вярно куче, което му е омръзнало.

Ако подписът в гражданското не значи нищо, а жената мечтае за брак, защо тогава да не сключиш този брак? Тя се притеснява заради това, измъчва се, а ти твърдиш, че е някаква дреболия. Какъв е проблемът, щом е дреболия и не значи нищо? Защо обричаш любимата жена, която самият ти наричаш любима, на изпитания в случай на твоята смърт? Или ѝ заявяваш, че тя всъщност е „никой“, когато решиш да се измъкнеш от връзката. Повечето жени в подобна ситуация дълбоко в себе си чувстват тревога и несигурност по отношение на връзката си. Защото логиката е такава: ако той не е готов на такава проста формалност заради нея, на такава дреболия, както я нарича, тогава каква е тя в живота му?

Има една френска художничка, Констанс Майер, която е живяла в края на XVIII и началото на XIX век. Била добра и доверчива жена, възпитана в манастир. Още като дете била добра и наивна – така казвали за нея монахините. Констанс се запознала с Пиер Прюдон, също живописец, обикнала го и заживяла с него. Преди това той бил женен, но жена му била обявена за луда. От брака си с нея имал и деца. Констанс станала на тези деца и майка, и слугиня – тя се грижела за тях, но те не я зачитали за пет пари, унижавали я. Младата жена наистина била като прислужница, нали нямало сватба, нямало брак. Освен това Констанс подписвала своите картини с името на „неофициалния“ си мъж – в началото на XIX век никой не искал да купува картини от жена. Или пък ги купували за жълти стотинки.

Констанс помагала на Пиер и за неговите картини. Изхарчила за него и децата цялото си състояние, останало от баща ѝ. И така, живеели си те като обикновено семейство. Само че Прюдон не допуснал да имат свои деца и вземал мерки това да не се случи. Нали той си има деца, стига му толкова. Констанс търпяла и това, макар че мечтаела за деца и истинско семейство. Един ден Пиер Прюдон обявил, че заминава. Решил, че иска да промени живота си. Още повече че го помолили да освободи жилището в центъра на Париж. Време е за промени, казал той. Констанс няколко пъти му поставяла въпроса какво ще стане с нея, а Пиер отговарял, че със сигурност няма намерение да се жени за нея. Двайсет години не съм го направил, та сега ли? Мерси за всичко и… адио, както се казва.

Горката художничка се оказала в ужасно положение. Вече била на четиресет и шест – почти стара за онова време. На кого е притрябвала една стара жена, при това с лоша репутация – живяла е с мъж без брак? Освен това Констанс изхарчила всичките си пари за Прюдон и порасналите му отрочета. Вече нямала нищо. А картините ѝ били подписани с името на Прюдон. Тя се оказала „никой“. Както се казва, ти си никой и няма как да те наричам. Констанс не направила скандал – каква полза? Просто отишла в другата стая и тихо си прерязала гърлото. И умряла.

Пиер Прюдон, който все пак я обичал, страдал много, обвинявал се за смъртта ѝ. Може би просто се бил поддал на лошото си настроение, на някаква моментна враждебност, може би е бил нервен заради жилището, ядосал се е, казал е обидни думи – всичко е възможно. Но се случило непоправимото. След това организирал изложба с творбите на Констанс – всъщност той вкарал името ѝ в историята на живописта, потвърдил, че художничката е била тя! Две години по-късно самият Прюдон починал от мъка и чувство на вина. А е трябвало всичко на всичко да спази една обичайна формалност. Да сложи подписа си, да вдигне сватба и да впише фамилията си в църковната книга за регистрираните бракове. Да отиде в градската управа и да получи брачно свидетелство. И да ѝ разреши да има свои деца, колкото и странно да звучи днес думата „разреши“…

Така стоят нещата с брака. Това е деликатен въпрос и е много важен за жената, дори ако само намеква и задава въпроси. Юридическият статут винаги е важен, но в началото мъжете някак не мислят за това и постепенно свикват с положението. А после казват: Ами ти не си ми съпруга. Просто добър стар приятел. Стара позната. Или просто стара. Често става така. Сега, разбира се, времената са други. Но колко често се натъкваме на подобни истории, когато се оказва, че не са смятали жената за съпруга. И тя няма нищо свое, това е положението. Но никой няма да ѝ върне двайсет години от живота…

Проблемът не е в регистрирането на брака. Проблемът е в отношението към любимата жена. Която обичат толкова много, че не желаят да сключат брак с нея. Било дреболия! Ако това е решение и на двамата, добре. Прекрасно. Но ако тя се измъчва и го иска, дори ако само намеква, защо не го направите? Да, никой на никого не е длъжен. Но трябва да се замислите за бъдещето, което може да дойде неочаквано…

Откъс от книгата ОБИКНОВЕНО ЧУДО на Анна Кирянова, издателство Гнездото

Когато пораснем, спираме да вярваме в чудеса. А трябва не само да вярваме в тях, но и да ги създаваме сами. Можем да се погрижим за близък човек, да следваме мечтата си или просто да правим добро и да даряваме на хората около нас любов и подкрепа. Всеки нов ден ни предоставя шанс да сътворим едно малко обикновено чудо. Важното е да не пропускаме този шанс.

Книгата „Обикновено чудо“ ще ви напомни кое е истински важното в живота, ще ви подкрепи в трудни моменти и ще ви върне изгубената вяра в чудесата!

Пригответе се за една изцеляваща среща с разказите на Анна Кирянова.