Необузданият страх може не само да ви разболее. Той може да ви накара непрекъснато да търсите медицинска помощ и съответно да получите твърде много и ненужни лекарства и терапии. В книгата „Свръхдиагностициране. Хората се разболяват в преследване на здравето“ д-р Х. Гилбърт Уелч, Лиза М. Шварц и Стивън Волошин сравняват настойчивото преследване на диагноза с предупредителните светлинни индикатори в съвременните автомобили. Технологиите в областта на автомобилостроенето са напреднали много от времената, когато поправяхме колата в собствения си гараж – сега сложни и прецизни сензори идентифицират неизправностите много преди да бъдат засегнати експлоатационните качества на автомобила. На практика тези предупредителни индикатори поставят ранна диагноза и могат да предотвратят сериозни пътни произшествия.

Аз самата ненавиждам ситуациите, в които колата ми отказва насред пътя. И тези малки светлинки неведнъж са ме спасявали от инциденти. В същото време, моят автомеханик твърди, че ранната диагностика невинаги е нещо добро. Няколко пъти, след като се бяха включвали предупредителните индикатори в моята кола, той я преглеждаше и установяваше, че става дума за фалшива тревога – нещо като „свръхдиагноза“. Като почтен човек, не ми вземаше пари за тези прегледи и не сменяше резервни части без нужда. Предупреди ме, че ако искам 1000-процентова гаранция за сигурност, мога да оставя колата „за ремонт“. Но според него колата би могла да работи още 2 или 3 години, преди това, което е предизвикало светването на предупредителните индикатори, да се превърне в реален проблем – ако изобщо се превърне.

С подобни ситуации се сблъскваме в здравеопазването. Както казват авторите на книгата „Свръхдиагностициране“: „Ако ние, лекарите, се вгледаме във вас достатъчно усърдно, много вероятно е да открием, че някоя от лампичките на контролното табло свети“. Колкото повече се втренчваме в своя организъм (особено що се касае до онкодиагностиката), толкова по-голяма е вероятността да открием нещо, което ще създаде (или няма да създаде) проблеми в бъдеще.

Рутинните скринингови тестове

Някога хората търсеха лекарска помощ само при конкретни симптоми. Рутинните скринингови тестове са сравнително ново явление. Стремежът към ранна диагностика и превантивна намеса започна, когато се установи връзката между високото кръвно налягане, сърдечните заболявания и риска от инсулт. Тогава започнаха да се предприемат мерки за скрининг на хора без симптоми и превръщането им в пациенти. Такива мерки безусловно са спасили много животи. Ако човек има много високо кръвно налягане, дори да не чувства неразположение, има голяма вероятност от неблагоприятен изход, така че своевременното лечение може да предотврати преждевременна смърт.

В МОМЕНТА ЧЕТЕТЕ ОТКЪС ОТ КНИГАТА „ИЗЦЕЛЕНИЕ ОТ СТРАХА“ НА ЛИСА РАНКИН

Но диагнози от типа на хипертонията се поставят въз основа на цифри. Преди се считаше, че високото кръвно налягане изисква лечение само в случаите, когато е много извън нормата (систолично налягане над 160 и диастолично над 100) или когато е налице „увреждане на крайните органи“, като очите, бъбреците или сърцето. През 1997 г. Обединеният национален комитет по проблемите на високото кръвно налягане зае решителна позиция и настоя да бъдат лекувани дори хората с умерена хипертония (с кръвно налягане малко над 140/90 без данни за увреждания на органи). Така 13 милиона американци изведнъж станаха пациенти с хипертония и бяха подложени на антихипертензивно лечение.

Кой определя дали едно число е нормално или не? Решението се приема отчасти произволно, а това крие в себе си потенциална опасност. Тъй като лекарите са нещо като хора с чукове, които навсякъде виждат пирони и се стараят да ги забият, се появява тенденцията все повече да се занижават граничните стойности за диагнозите, базирани на цифри – такива са например хипертонията, повишеният холестерол и остеопорозата.

В резултат на това се увеличава броят на асимптоматичните пациенти, диагностицирани и подложени на съответното лечение, без обаче тази насока в медицината да е намалила смъртните случаи, причинени от тези заболявания. За много хора ранната диагнозата и лечението на ранен етап изглеждат обнадеждаващи, тъй като целта е да се предотвратят бъдещи неблагоприятни събития. Така те се чувстват по-сигурни, защитени и дори обгрижени. Но повече диагностицирани болести означава повече лекарства и съответно повече усложнения от лечението. Получава се така нареченото ятрогенно здравословно състояние, тоест увреждания и заболявания, причинени от самото лечение, което е трябвало да помогне.

Страхът, който ни подтиква към агресивна защита на здравето, често води единствено до неговото влошаване

Страхът играе особено значима роля, когато става дума за онкологични заболявания. Изследванията показват, че в Америка ракът е болестта, от която хората се страхуват повече от всичко. „Канцерофобията“ (страхът от рака) е относително ново явление, което, между другото, доведе до прогрес в медицината, тъй като подтикна учените към изследвания и помогна да се намери лечение за някои видове рак. Въпреки това успехите на онколозите са помрачени от проблемите, които предизвиква свръхдиагностицирането и ненужното лечение.

В изследване, публикувано в списанието на Националния онкологичен институт, се посочва, че 25% от случаите на рак на гърдата, открити при мамография, 50% от случаите на рак на белите дробове, установени чрез образна диагностика и изследване на секрет, и 60% от случаите на рак на простатата, диагностицирани чрез простатно-специфичен антиген (PSA), са свръхдиагностициране.

Авторите определят свръхдиагностицирането като диагноза „рак“, която, ако не бъде открита, не би довела до болестни симптоми или смърт. Тук не става дума за погрешна диагноза, а за това, че онкология има, но клинично това състояние е нерелевантно, т.е. при ненамеса или ще мине от само себе си (има такива случаи), или пациентът ще умре от нещо друго, преди ракът да му навреди. Твърде често обаче поставянето на излишни диагнози влече след себе си ненужни процедури, които влошават качеството на живот на пациента. Става въпрос за хирургичните операции, химиотерапията и лъчетерапията, които носят риск от възникването на други ракови заболявания в бъдеще. Авторите на изследването правят извода: „Ранната диагностика може да помогне на някои индивиди, но на други без съмнение ще причини вреда“.

Фактите показват, че на всеки 2 хиляди жени, които в течение на 10 години са си правили скрининг за рак на гърдата, се пада един случай на предотвратяване на смърт от болестта. В същото време 10 здрави жени, които никога не биха имали симптоми, нито биха умрели от рак, са били диагностицирани и подложени на ненужно лечение.

При проучване, проведено в Норвегия, изследователите стигат до извода, че по-честите мамограми откриват някои видове рак, които биха изчезнали, ако не са били открити при изследването. През ноември 2009 г. Службата за превантивна грижа промени своите препоръки, като реагира на обществената загриженост по отношение на свръхдиагностицирането и ненужното лечение. Според новите предписания вече не се препоръчва скрининг при жени, които не попадат в рисковите групи и са на възраст до 50 и над 75 години, а на жените между 50 и 74 години се препоръчва не ежегодна мамография, а веднъж на 2 години. Друга насока е да не се призовават жените да предприемат самостоятелни изследвания.

Данните за аденом на простатата са още по-обезпокоителни. Този вид доброкачествен тумор се среща толкова често, че много мъже дори не подозират, че го имат. В едно проучване патолози от Детройт решават да изследват простатата на 525 мъже, загинали при злополуки. Никой от тези мъже приживе не е имал поставена диагноза „рак на простатата“, но почти 10% от загиналите на възраст между 20 и 30 години се оказват с ракови изменения. А при мъжете, навършили 70 години, с рак на простатата са 80%. Ако толкова много възрастни хора имат аденом на простатата, а от него умират само 3%, очевидно нещо не е съвсем наред.

Както и в случая с ранната диагностика на рака на гърдата, диагностиката на рака на простатата с помощта на PSA не е променила съществено процента на починалите от тази болест в късен стадий. Между другото, от 1975 година, когато започва PSA скринингът, още два милиона мъже са диагностицирани с това заболяване. Гилбърт Уелч прави следното заключение:

„Като се имат предвид данните, мога да предположа, че на всеки мъж, който избягва смъртта от рак на простатата благодарение на скрининга, се падат някъде от 30 до 100 мъже, на които излишната диагноза и ненужното лечение са навредили. Не мисля, че рискът си заслужава“.

Подобна е позицията и на откривателя на PSA тестa Ричард Албин. В статия на „Ню Йорк таймс“, озаглавена „Голямата грешка с простатата“, той казва: „Тестът едва ли е по-ефективен, отколкото да хвърляш ези или тура. Както се опитвам да обясня от много години, скринингът с PSA не може да открие рак на простатата. И което е по-важно – не може да направи разлика между двата вида рак – този, който ще ви убие, и този, който няма да го направи“. За щастие, медицинският елит най-накрая осъзна „голямата грешка с простатата“. И през 2012 година Службата за превантивна грижа се произнесе против рутинния скрининг при хора без симптоми.

Анализирайки всичките тези данни, няма как да не се запитаме: толкова ли се страхуваме от потенциалните опасности за нашето здраве, че този страх ни кара да правим твърде много, за да го защитим? Да, чудесно е, че разполагаме с всички тези нови и модерни технологии. Всеки от моите познати лекари може да разкаже не една и две истории за това как ранната диагностика е спасила нечий човешки живот. И ако този спасен пациент сте вие или ваш близък, то всички тези скринингови тестове си струват. Но ако не сме в състояние да оценим обективно рисковете, ползите и потенциалните резултати от подобни изследвания, страхът може да ни подтикне към неправилно лечение, въпреки добрите ни намерения да се излекуваме и защитим.

Много хора толкова се страхуват да не се разболеят и да не умрат, че ако лекарят им даде възможност да направят скрининг за потенциално фатално заболяване – или дори състояние, което може да ги предразположи към него (високо кръвно налягане, диабет или висок холестерол) – те се втурват да правят изследвания. В медицината се следва максимата: колкото повече, толкова по-добре. И мнозинството лекари споделят тази максима. Та нали ние, лекарите, сме призвани да изцелим света! Нашите намерения са чисти, но толкова се страхуваме да не направим грешка, че понякога назначаваме прекалено много изследвания и лечебни процедури, изписваме купища лекарства и се намесваме, когато може би просто трябва да изчакаме. И в тази въртележка дори не знаем кога да спрем.

Откъс от книгата ИЗЦЕЛЕНИЕ ОТ СТРАХА на д-р Лиса Ранкин, издателство Гнездото

Д-р Лиса Ранкин е била на онези мрачни места, на които ни отвежда страхът, и е излязла оттам не само невредима, но и пълна със съвети и напътствия. В книгата „Изцеление от страха“ тя обяснява разликата между „истинския“ (страх, който се поражда от реална заплаха) и „фалшивия“ страх (който съществува само във въображението ни) и как една плашеща мисъл се превръща в болестни физиологични промени. Опирайки се на солидни научни изследвания и експертни мнения, както и на реални истории на конкретни хора, д-р Ранкин представя едно революционно разбиране за последиците от страха и очертава пътя към здравето и пълноценния живот. Книгата предлага широк спектър от практики и духовни традиции и ни учи как да предприемем собственото си пътешествие за култивиране на смелост, за да живеем без страх и да си върнем здравето и радостта от живота.

Една книга, която ще ви помогне да откриете онази част от собствената си същност, която никога не се страхува!