Мразя всички съществуващи клишета за прошката. Знам всяка пословица и поговорка, всеки съвет, всяко общоприето мнение. Знам ги, защото се опитвах да намеря отговори в литературата. Изчетох всички постове в блоговете, посветени на изкуството да се освобождаваме от гнева.

Преписах всички цитати на Буда и ги научих наизуст – и никой от тях не сработи за мен. И вече знам, че разстоянието между „Решението е просто“ и истинското постигане на умиротворение може да бъде непреодолимо. Знам това.

Прошката е непреодолима джунгла за всеки, който копнее за справедливост. Самата идея, че този, който ни е наранил, може да остане ненаказан след всичко, което ни е сторил, причинява болка. И тогава сме готови да изцапаме ръцете си с кръв, защото следите от кръв биха били удовлетворение. Искаме равен резултат. Искаме човекът, който ни е наранил, да преживее същото, което сме преживели ние.

Прошката е като предателство към самия себе си. Та кой е готов да се предаде насред борбата за справедливост! Гневът изгаря отвътре и душата ни в крайна сметка се оказва поразена от собствената си отрова. Ние знаем това, но въпреки всичко не можем да променим ситуацията. Гневът се превръща в част от нас – както са сърцето, мозъкът или белите дробове. Познавам това чувство. Познато ми е това усещане, когато яростта в кръвта бие в такт с пулса.

Но не бива да забравяме: гневът е инструментална емоция. Ние сме ядосани, защото искаме справедливост и вярваме, че това ще е от полза. Вярваме, че колкото сме по-зли, повече неща ще можем да променим. Но гневът не разбира, че всичко вече е минало и вредата е нанесена. Той казва, че отмъщението ще поправи всичко.

Да бъдеш гневен, това е все едно непрекъснато да чоплиш кървяща рана, вярвайки, че по този начин ще предотвратиш появата на белег. Ако този, който те е наранил, е истински човек, той ще се върне при теб и ще зашие раната с такава точност и прецизност, че от раната няма да остане следа. Но ако не е…

Истината е една: гневът е отказ от лечение.

Да, страшно е, защото когато раната заздравее, ще трябва да заживеем с нова и непозната кожа. А така ни се иска да си върнем старата. И се появява гневът, който казва, че е по-добре да не позволиш на кръвта да спре и на раната да заздравее.

Когато в нас кипи от емоции, прошката е невъзможна. Иска ни се да простим, защото с ума си разбираме, че това е здравословният избор. Искаме да бъдем свободни, спокойни, умиротворени – всичко това, което прошката предлага. Искаме бурята в ума ни да утихне, но не можем и не можем да се справим сами със себе си.

Защото най-важното за прошката, което никой не ни е казал, е че тя няма да поправи нищо. Прошката не е просто гума, която да изтрие случилото се. Тя няма да премахне болката, с която до момента сме живели, и няма да ни даде мигновено успокоение. Търсенето на вътрешен мир е дълъг и труден път. А прошката е просто това, което ще ни спаси от „обезводняване“ по този дълъг път.

Прошката е отказ от надежда за различно минало. Разбиране, че всичко вече е свършило, прахът се е уталожил и разрушеното никога повече няма да бъде възстановено в първоначалния му вид. Прошката е признание, че няма магия, с която да се поправят щетите. Да, ураганът е бил несправедлива стихия, но ще трябва да продължим да живеем в своя разрушен град. И най-силният гняв не може да го възкреси от руините. Ще трябва да го възкресим сами.

Прошката означава поемане на лична отговорност – не за разрушеното, а за възстановяването му. Решение за това как да върнем вътрешния си покой.

Прошката не означава да забравим този, който ни е наранил. И не означава, че трябва да продължим да бъдем приятели с него. Тя е просто приемане на факта, че този човек е оставил белег, с който ще трябва да живеем. Затова спрете да очаквате, че когато простите, всичко ще си бъде същото като преди. По-добре започнете да лекувате раната, независимо от това дали ще останат белези. Прошката е решение да продължим да живеем със своите белези.

Прошката не е триумф на несправедливостта. Всъщност става дума за създаване на собствена справедливост, карма и съдба. Става дума за това да се изправим на крака, твърдо решени да не бъдем нещастни заради миналото. Прошката е разбирането, че нашите белези няма да определят нашето бъдеще.

Прошката не означава, че се отказваме. Означава, че имаме сили да продължим напред.

източник: AdMe.ru; превод: myvelikoturnovo