Мустафа бил добър и мъдър човек. И през целия си живот търсел истината. Затова повече слушал, отколкото говорел. Слушал с еднакво внимание всички – и тези, които хората смятали за умни, и онези, които мислели за глупави. „Никога човек не може да е сигурен кой в действителност е глупав и кой е умен – разсъждавал той. – Ако една лампа мъждука едва-едва, това не означава непременно, че в нея няма масло. Може да е препълнена или още да не се е разгоряла.“

Мустафа радушно завързвал разговор с всички хора и винаги им задавал въпроса:
– Знаеш ли нещо за истината? Разкажи ми?

Един ден, докато се разхождал по пътя и продължавал да си мисли за истината, срещнал един дервиш.
– Добър ден, Мустафа – поздравил го старецът.
– Но откъде знаеш името ми? – попитал учудено, тъй като виждал странника за пръв път по тези места.
– Какво правиш? – попитал дервишът, без да отговори на въпроса му.
– Ами нали виждаш, просто вървя.
– Да, виждам, че в момента вървиш, но какво правиш обикновено?
– Това, което правят всички: ям, пия, разхождам се, спя, върша си работата, карам се с жена си…
– Но какво правиш, докато ядеш, пиеш, разхождаш се и се караш с жена си? – закачливо се усмихнал непознатият.
– Мисля – отвърнал Мустафа. – Размишлявам за това какво е истината. Търся истината.
– Искаш да знаеш какво е истината, така ли? – продължавал да се усмихва дервишът.
– Да. Повече от всичко.
– Истината е нашият тил.
– Какво искаш да кажеш?
– Истината е навсякъде с нас, но не можем да я видим.
– Не те разбирам – възкликнал Мустафа.

Тогава старецът му подал един много красив пръстен с огромен и скъп диамант и казал:
– Ето, вземи този пръстен и той ще ти отговори на въпроса. Просто трябва да го дадеш на човека, който е най-далече от теб. И тогава всичко ще ти се изясни.

Като казал това, дервишът свърнал в една горска пътечка и изчезнал още преди слисаният му събеседник да успее да се опомни и да попита нещо.

Мустафа стоял в недоумение и не можел да повярва, че държи в ръцете си толкова скъпо нещо. Никога през живота си не бил виждал толкова красив и изящно изработен пръстен, с толкова голям и скъп камък.
„Мисля, че задачата не е особено трудна. И си струва да опи­там, щом старецът казва, че най-после ще разбера какво е това истина“ – казал си и тръгнал към дома си, за да се приготви за път.

Взел храна и вода, малко пари и едно топло одеяло и се отправил на път. Вървял дни и нощи, минал през гори и планини, през знойни пустини, прекосил морета и океани и накрая стигнал до края на света. Вече бил изгубил представа колко време е минало от началото на пътешествието му, бил изнемощял, с изпокъсани дрехи и изранени ръце и крака, но доволен, че е пристигнал на най-далечното място. Сега просто трябвало да намери човек, на когото да даде пръстена.

Мястото, на което се озовал, било ледена пустош и докъдето стигал погледът му не се виждало нищо друго освен сняг и лед. Не се чувал никакъв звук, сякаш наоколо нямало нищо живо. Само ярки звезди блещукали в непрогледната нощ.
Изведнъж насред снежното поле видял огън и тръгнал към него. До огъня стоял човек, увит в кожи, който гледал съсредоточено в пламъците и като че ли не виждал нищо около себе си.
Мустафа бавно се приближил и седнал до него, но човекът сякаш не забелязал появата на новодошлия и продължавал мълчаливо да съзерцава огъня.
– Извинявай, че прекъснах уединението ти – нарушил тишината Мустафа след няколко минути, – но имам нужда да се постопля. Надявам се, че нямаш нищо против да поседя до теб около огъня. – После неуверено се опитал да завърже разговор и попитал: – За какво мислиш?

Думите му прозвучали странно и нереално в оглушителната тишина наоколо. Тогава човекът в кожите изведнъж потрепнал, сякаш се събудил от дълбок сън, и като вдигнал поглед към звездното небе, казал:

– Мисля си… дали има нещо там, отвъд звездите… – След това продължил, сякаш говорейки сам на себе си: – Ако там няма нищо, значи живея много глупаво… Колко пъти ми се е искало да направя това или онова, но винаги ме спира мисълта: „Ами ако наистина отвъдното съществува?“. И се отказвам от нещо, което би ми доставило удоволствие, защото може да не получа блаженство във вечния си живот. От друга страна, всеки ден, когато прекарвам два часа в молитва, сърцето ми се изпълва с радостно умиротворение и започва да бие учестено. Но тогава се прокрадва мисълта: „Ако там няма нищо, защо изгубих тези два часа от живота си в молитва?“. После пак потръпвам при мисълта, че може би животът ни тук не е краят, че „там“ започва истинският живот. И се ужасявам от глупавото си съществуване…

На лицето на човека била изписана неизразима мъка. И когато свършил своя монолог, той отново погледнал нагоре и отронил тежка въздишка:
– Кажете ми, звезди, каква е истината… Има ли нещо там, отвъд?
Но звездите мълчали.

Мустафа толкова се развълнувал от тези думи и от сцената, на която присъствал, че в изблик на съпричастност и топлота прегърнал човека и със сълзи на очи казал:
– Мили братко! Знаеш ли, ние с теб страдаме от една и съща болест… Мислите ни са еднакви, сърцата ни говорят по един и същи начин… Сякаш в теб виждам самия себе си! Прекосих целия свят, за да намеря най-далечния човек, а намерих брат, скъп приятел, когото чувствам по-близък от всеки друг в живота ми.

В този момент Мустафа разбрал, че не може да даде пръстена на този човек, защото той в никакъв случай не би могъл да е „най-далечният за него човек“.
Единственото, което можел да направи, било да се върне у дома. Това бил краят на света и нямало накъде повече да върви.

Когато се прибрал, на прага го посрещнала жена му с бурни възгласи:
– Но къде беше през цялото това време? Знаеш ли колко се притеснявах за теб?! Даже вече започнах да си мисля, че си загинал! Каква работа толкова имаше, че се наложи да отсъстваш толкова време?!
– Исках да разбера какво е истината – кротко отговорил той.
– И за какво ти е това? Какви са тия глупости, с които се занимаваш? – заядливо попитала жена му.

Мустафа толкова се изумил от последните ѝ думи, че я погледнал така, сякаш я вижда за първи път. Станало му ясно, че няма да го разбере, но все пак трябвало да ѝ разкаже за срещата със стария дервиш и за задачата с пръстена. Когато извадил пръстена, жена му плеснала с ръце и изпищяла от възторг:
– Господи! Какъв камък!

Но само след минута на лицето ѝ се изписал гняв и тя извикала:
– И ти искаш да кажеш, че се ходил на другия край на света, за да дадеш тази скъпоценност на някакъв чужд човек!
– Да – отвърнал объркано Мустафа. – Такова беше условието. Трябваше да го дам на човека, който е най-далеч от мен.

Жена му се зачервила от гняв и негодувание и започнала да крещи с всички сили:
– Господи, какъв глупак! Нещастник такъв! Не мога да повярвам, че съм живяла толкова години с най-големия глупак на света! Да държи в ръцете си този уникален диамант, да получи нещо, което няма цена, и да тръгне да се мотае по света, за да го даде на някакъв си „най-далечен“ човек! Ти жена нямаш ли, малоумнико, та да го подариш на нея?! Господи, с какво съгреших, че ме наказваш да живея с този нещастник?!

Изведнъж Мустафа бил поразен от една мисъл. В този момент той разбрал, че разстоянието между него и тази жена е по-голямо, отколкото до най-далечната звезда на небето.
Той я изчакал да свърши гневната си тирада и с усмивка ѝ подал пръстена на дервиша.
– Да, права си. Този пръстен е за теб – тихо казал той.

През целия ден Мустафа бил в приповдигнато настроение. И не спирал да си повтаря с усмивка на уста:
– Истината е нашият тил. Тя е навсякъде с нас, а ние не я виждаме.
Но най-важният урок, който научил от мъдрия дервиш и който не забравил до края на живота си, бил, че близостта между хората няма нищо общо с физическото разстояние.

Този, който е далече, ако е в сърцето ти, стои до теб. Този, който стои до теб, е далече, ако мислите ти са далече от него.
Индийска поговорка

Притчата е част от сборника ПОПИТАЙ МЪДРЕЦА: 150 ПРИТЧИ ЗА ВЕЛИКАТА ТАЙНА НА ЖИВОТА, издателство Гнездото

Ако познавате първия сборник с притчи, вероятно знаете какъв незаменим помощник в трудни моменти могат да бъдат тези малки истории с техните простички духовни напътствия и поуки. Втората книга от поредицата, „ПОПИТАЙ МЪДРЕЦА“, ще ви отведе на едно ново пътуване към себе си, след което ще се почувствате по-мъдри, по-силни и умиротворени. И може би ще успеете да се докоснете до Великата тайна на живота.

Просто отворете сърцето си и се потопете в мъдростта на вековете…