Да гледаме на живота като на учител, означава, че докато сме живи, винаги ще има уроци за научаване. Но няма защо да бързаме, защото всеки от тях идва в най-правилния момент.

Малко след като съпругът ми Бил си тръгна, снаха ми Боби, която е пастор, ми каза:

– Това е част от гоблена на живота ти. Когато се вглеждаш твърде отблизо, забелязваш само отделните нишки и възелчета – това е обратната страна на гоблена. Но отдалечавайки се от него, започваш да виждаш цялата картина.

Боби беше права.

Минаха доста години, докато успея да извлека всяка една поука, която можех да науча от развода си. Макар че отношението ми към уроците и тяхното търсене претърпя внезапна промяна…

……………

През този период трябваше да се сблъскам с редица други изпитания. Най-голямото беше смъртта на нашата своенравна и талантлива дъщеря Аналия – моята скъпа Ани Лу, която почина от рак на петдесет и няколко години. По същото време един след друг си отидоха сестра ми и тримата ми братя.

Загубата на близките ни хора е една от най-големите трагедии в живота ни. Смъртта сама по себе си е изпитание – независимо дали става дума за тежката загуба на близък човек, за смъртта на домашен любимец или за тъгата, която ни обзема, когато намерим мъртва птичка под някой прозорец. И все пак трябва да се научим да я приемаме като част от живота и едновременно с това да намираме поводи за благодарност, защото рано или късно тя ще споходи всеки един от нас.

Смъртта е неделима част от кръговрата на живота. Всеки от нас трябва да изпита мъката от смъртта – в противен случай бихме изгубили връзката си с живота. Трябва да позволим на децата си да познават смъртта, а ние – да я съзнаваме и приемаме през целия си живот, ако искаме да останем здраво стъпили на земята.

Разводът ми беше като своеобразна смърт, а уроците, които научих от него, ми помогнаха да премина през последвалия период на скръб. От онова време съм запазила думите „Бъди щастлива“ – не само като надпис на регистрационната табелка на колата ми, но и като философия за живота. Онзи момент в колата не промени всичко из основи, но със сигурност постави началото на една по-дълбока промяна. Припомни ми урока, който бях научила в детството, и ме накара да разбера, че в мига, в който вземем решението да спрем да се борим, пред нас се откриват невероятни възможности.

Въпреки това трябваше да мине цяло десетилетие, докато успея напълно да се освободя от гнева и чувството за предателство. След време си дадох сметка, че не съм спряла да обичам съпруга си. И все още е така. Все още обичам онзи Бил Макгари, за когото се омъжих навремето. Той ми беше партньор и приятел. Нашите две души бяха създадени да извървят заедно един път. И този път беше свършил.

Докато се опитвах да се справя и да осмисля наученото, непрекъснато откривах нови и нови прозрения. Дълго време бях определяла себе си като съпругата на Бил. През първите години, след като той ме напусна, продължих да живея вкопчена в това самоопределяне – аз бях първата съпруга на Бил, разведената съпруга на Бил, онази, която той изостави. Справянето с тази новопридобита идентичност също отне време. Преминавайки през този процес, вече можех да приема ролята, която винаги съм имала: приятел на Бил.

Сега мисля, че двамата с него сме точно такива, макар че той почина преди няколко години. Ние сме приятели. Ние сме двама души, чиито животи се преплетоха и които по някакъв начин несъмнено ще се срещнат отново и в следващите животи. Заедно научихме толкова много. И съм сигурна, че това не е всичко.

Една от причините да страдаме са именно остарелите идентичности. В това отношение също е важно да приемаме живота като учител, защото тази гледна точка ни поставя в ролята на ученици. Това е може би една от най-важните идентичности в живота.

Един човек може да е син или дъщеря, баща или майка, брат, сестра или приятел; да е религиозен, духовен човек или атеист, да има определена националност или политическа принадлежност, която за него е от значение. Но осъзнаването ни като ученици на живота е най-важната от всички възможни идентичности. Тъкмо тази идентичност придава смислова рамка на нашите страдания и триумфи.

Всъщност именно чрез нея става възможно поне част от тези страдания да се превърнат в триумфи.

Откъс от книгата ДОБРЕ ИЗЖИВЯН ЖИВОТ на д-р Гладис Макгари, издателство Гнездото