Всеки от нас притежава огромна сила. Сила, която може да промени света. Просто трябва да го пожелаем и да вложим сърце и душа. Дали ще служим на Доброто или на Злото, зависи само от нас. А от това какво ще изберат болшинството от нас зависи как ще променим света, в който живеем. Можем да го направим Рай. А можем да сътворим и Ад.

Една история, която разказва за това…

Срещнали се двама стари приятели. Случайно, на улицата.

– Хей, ти ли си това? Колко е хубаво, че те виждам след толкова години!

– Боже, не сме се виждали цяла вечност… Имаш ли време да седнем, да пием по кафе, да си поговорим?

– Хайде, да вървим!

Седнали двамата и започнали един през друг да се засипват с въпроси. Най-напред започнал да разказва единият. Погледът му бил някак тъжен и уморен, но очите му излъчвали особена светлина.

– Ами… какво да ти кажа… Не мога да се оплача. Притежавам малка фирма, печеля добре, не липсват добри приятели, а жени – колкото искаш. С две думи, имам всичко, което мъж на моята възраст може да иска. Но, знаеш ли, в последно време всичко това сякаш изгуби привлекателността си за мен. Нищо от материалните неща не ми носи удовлетворение. Изморих се и от нескончаемите купони, и от вечно недоволните ми приятелки. Даже работата ми като че ли спря да ме вълнува както преди.

– О, в днешно време на това май му казват депресия. Трябва да вземеш мерки, приятелю – загрижено отбелязал другият мъж.

– Не, не е това, което си мислиш. Просто напоследък се отдадох на едно ново занимание. Което ме промени из основи. Станах колекционер… колекционер на човешки души. Не ме гледай така, не съм полудял, не съм станал сатанист, нито членувам в някаква секта. Просто събирам житейски истории, човешки съдби. Всъщност това занимание е много просто и прозаично. Започнах да общувам повече с хората, да се интересувам от тях. И да ги слушам. Не можеш да си представиш какви неща можеш да научиш, когато се обърнеш към човека до себе си и започнеш да го чуваш.

– Все още нищо не разбирам – казал объркано приятелят му.

– Добре, сега ще ти разкажа една такава история – започнал колекционерът. – Имам една съседка, Мария се казва. Много привлекателна жена, общителна, с добра кариера, но… винаги е сама. Не допуска мъж до себе си. Вярно, и баща ѝ има вина за това – той бил известен женкар и пройдоха и много тормозел и нея, и майка ѝ. Но все пак като по-млада Мария живеела с надеждата, че баща ѝ е по-скоро изключение. А после погребала и тази надежда. Срещнала един мъж, влюбила се безпаметно, доверила му се, раздавала се до последно и, както се казва, сложила сърцето си в краката му. Но той се оказал долен човек, който просто я използвал… и жестоко се подиграл с чувствата ѝ. Завъртял интрига с нейна приятелка и се оженил за нея. Тогава Мария рухнала, загубила и последната си вяра в човешките ценности, в любовта. Намразила живота, дори направила опит за самоубийство, но за щастие я открили навреме. След това тя завинаги затворила душата си, станала цинична към мъжете и недоверчива към хората изобщо.

В този момент мъжът прекъснал разказа си и се загледал навън през прозореца на заведението. Наблюдавал потока от хора на улицата и сякаш потънал в някакви свои мисли. После бавно отпил от кафето си и казал:

– Виж всички тези хора… Повечето от тях изглеждат недоволни и мрачни. Вярно, много от тях сами си измислят някакви проблеми и се оплакват от живота… но може би всеки има своята причина, своята болка, за която никой не знае… – Той замълчал за кратко и продължил разказа си: – При мен работеше един младеж, много добро момче, свястно, услужливо, добронамерено… но много свито и неуверено. Явно всички около него приемаха добротата му за слабост, унижаваха го и не спираха да го мачкат. И малко по малко той изгуби и капката самочувствие, която имаше, защото непрекъснато му повтаряха, че е неудачник. А ако знаеш как свиреше на пиано! Когато седнеше на пианото, се превръщаше в бог. Само че вече беше изгубил вяра в способностите си. И аз реших да го свържа с един мой приятел в Музикалната академия, който се зае с неговия талант. Сега момчето е блестящ пианист.

– А какво стана с Мария? Ти не довърши разказа си за нея…

– С нея беше трудно… Много си говорихме, опитах се да я убедя, че не всички мъже са негодници и че тя просто е имала лошия късмет още с първото си влюбване да попадне на такъв, непрекъснато ѝ повтарях, че е прекрасна жена, която заслужава най-доброто. Напоследък я виждам, че излиза с един приятен мъж, и мисля, че този път всичко ще бъде наред. Всъщност… това е моята работа, за която ти говорех. Опитвам се да внеса малко повече светлина в живота на хората. Особено на тези, които по някаква причина живеят в непрогледен мрак. И знаеш ли какво ще ти кажа, приятелю, може би никога не си се замислял, но ние, обикновените хора, аз, ти, тази сервитьорка, шофьорът на таксито, притежаваме огромна власт. Ние можем с една дума да спасим нечий живот. Както, за съжаление, имаме и силата да прекършим нечия съдба.

Когато завършил своя разказ, очите на мъжа светели по особен начин, те сякаш излъчвали някаква неземна топла светлина. А неговият приятел стоял мълчалив на масата и гледал някъде пред себе си. Той вече прехвърлял в главата си първите хора, които се нуждаят от неговата подкрепа.

За да повярваш в доброто, трябва да започнеш да го правиш.
Лев Толстой

Притчата е част от сборника ПРЕДАЙ НАТАТЪК ЛЮБОВТА: 150 ИСТОРИИ ЗА ЧУДОТО НА ЖИВОТА, издателство Гнездото

Ако тихият глас на сърцето ви е заглушен от хилядите незначителни и безсмислени неща, с които е пълен животът ни, тази книга ще ви помогне да си припомните онези истински и важни неща, които са в най-съкровените кътчета на сърцето. Защото те винаги са били там.

В „ПРЕДАЙ НАТАТЪК ЛЮБОВТА“, третата книга от колекцията с притчи, подбрахме 150 малки и топли истории, повечето от които са така наречените съвременни притчи. Техните сюжети са от нашето съвремие, а някои дори са по действителни случаи.

Тези истории ще заредят деня ви с енергия, ще стоплят сърцето ви и ще ви успокоят след дългия ден…