Самата Агата Кристи изобщо не е подозирала каква феноменална кариера ѝ предстои и дълги години дори не се е осмелявала да нарече себе си писател. А днес тя е най-издаваният автор за всички времена, надминат по продажби единствено от Библията и произведенията на Шекспир. Книгите ѝ са издадени в тираж над 2 милиарда копия и са преведени на повече от 100 езика.

Но всяко нещо си има начало. Ето каква е историята на първия ѝ издаден роман – „Аферата в Стайлс“, и на раждането на знаменития ѝ белгийски детектив – Еркюл Поаро, разказана от самата Агата Кристи в нейната автобиография. Всичко започва с един облог между Агата и сестра ѝ Мадж…

„И двете бяхме страстни любители на детективските истории. Бях много малка, когато Мадж ме посвети в загадъчните случаи на Шерлок Холмс, след което, поела неотлъчно по нейните стъпки, прочетох „Случаят Левънуърт“, преразказан ми от нея, когато бях на осем години. […] Запалена от тези книги, реших да опитам силите си и да напиша собствена детективска история.

– Няма да можеш – изрази мнение Мадж. – Мислила съм по въпроса. Това е много сложна работа.

– Бих искала да опитам.

– Обзалагам се, че нищо няма да излезе.

Ръкавицата беше хвърлена. Не сключихме конкретен облог, нито определихме краен срок, но думата беше дадена. От този момент бях обзета от решителност да напиша детективска история. Тогава не последва нищо. Не започнах да пиша веднага, нито да измислям сюжет. Но семето беше посято.

Някъде в дълбините на съзнанието ми, където се раждат историите за книгите, които предстои да напиша, и живеят дълго преди семената да покълнат, идеята беше пуснала корени: един ден щях да напиша детективски роман.

Именно докато работех в аптечния пункт, ми хрумна да напиша детективска история. Идеята беше останала в съзнанието ми от предишното предизвикателство на Мадж – и настоящата ми работа сякаш предлагаше благоприятна възможност за това. За разлика от работата на медицинска сестра, при която винаги има какво да се прави, приготвянето на лекарства се състои от натоварени периоди и от периоди на бездействие. Понякога следобед, когато бях дежурна, оставах сама и нямаше почти нищо за правене. Щом шишенцата бяха напълнени и подготвени, човек можеше да прави всичко, което му харесва, освен да напуска аптечния пункт.

Започнах да обмислям каква детективска история бих могла да напиша. Тъй като бях заобиколена от отрови, може би беше естествено да избера убийство чрез отравяне. Спрях се на този вариант, защото ми се стори подходящ.

Поиграх си мислено с идеята, хареса ми и накрая я приех. След това преминах към драматичните персонажи.

Кой трябва да бъде отровен? Кой би отровил героя или героинята? Кога? Къде? Как? Защо? И всичко останало.

Поради специфичния начин на извършване това би трябвало да бъде до голяма степен интимно убийство – всичко да остане в семейството, така да се каже.

По онова време следвах напълно традицията на Шерлок Холмс, затова започнах да обмислям какъв детектив ми трябва. Не като Шерлок Холмс, разбира се. Щях да си измисля свой тип, но той също трябваше да си има приятел – нещо като „патерица“ или примамка. Да, това нямаше да е трудно.

Замислих се отново за другите си герои. Кой трябваше да бъде убит? Съпругът може да убие жена си – това е най-обичайният случай. Бих могла, разбира се, да вкарам по-особен вид убийство с много странен мотив, но това не ме привличаше художествено. Добрата детективска история, мислех си, е тази, в която виновникът е много очевиден, но в същото време, по някаква причина, изведнъж се установява, че нищо не е чак толкова очевидно и той не би могъл да го направи. Макар че всъщност се оказва, че го е направил.

В този момент се обърках и отидох да приготвя няколко допълнителни шишенца хипохлорен лосион, за да съм по-свободна на следващия ден.

В МОМЕНТА ЧЕТЕТЕ ОТКЪС ОТ КНИГАТА „АВТОБИОГРАФИЯ“ НА АГАТА КРИСТИ

Продължих още известно време да се заигравам с тази идея. Частици от нея вече започваха да се оформят в главата ми. Виждах убиеца. Трябваше да е доста зловещ. Щеше да има черна брада – по онова време черните бради ми изглеждаха много зловещи.

Наскоро близо до нас се беше нанесло едно семейство – съпругът имаше черна брада, а съпругата му бе по-възрастна от него и много богата. Да, помислих си, това може да ми послужи за основа.

Оставих го малко да престои в съзнанието ми. Можеше и да се получи, но не ме задоволяваше напълно. Бях сигурна, че въпросният човек никога няма да убие никого. Изхвърлих ги от съзнанието си и веднъж завинаги реших, че не трябва да мисля за реални хора – трябва сама да създавам героите си. Някой, когото виждаш в трамвай, влак или ресторант, е възможна отправна точка, защото можеш да си измислиш нещо за него.

И ето, още на следващия ден, докато пътувах в трамвая, видях точно това, което търсех: мъж с черна брада, седнал до възрастна дама, която бърбори като сврака. Реших, че тя няма да ми свърши работа, но с него нещата щяха да се получат идеално. Малко по-далече от тях седеше едра, сърдечна на вид жена, която говореше високо за пролетни луковици. Харесах я. Дали не бих могла да я включа някак?

„Изведох“ ги и тримата от трамвая, за да поработя върху тях, и тръгнах нагоре по Бъртън Роуд, мърморейки си, точно както правех по времето на Писанките.

Съвсем скоро вече разполагах с приблизителна представа за някои от героите си.

Имах добросърдечната жена, дори знаех името ѝ – Евелин. Тя можеше да бъде бедна роднина или градинарка, или придружителка, а може би икономка. Както и да е, щях да я включа със сигурност.

След това – мъжът с черната брада, за когото все още чувствах, че не знам много, с изключение на брадата му. Но това всъщност не беше достатъчно. Или пък беше? Да, може би да, защото с читателите ми щяхме да възприемаме този човек само външно, щяхме да виждаме само това, което той би искал да ни покаже, а не истинската му личност. И това само по себе си би трябвало да е улика.

Възрастната съпруга щеше да бъде убита повече заради парите си, отколкото заради характера си, така че тя нямаше особено значение.

След това започнах бързо да добавям още герои. Син? Дъщеря? Защо не и племенник? Трябваше да има много заподозрени. Семейството се оформяше доста добре.

Оставих го да се развива и насочих вниманието си към детектива. Какъв детектив бих могла да имам?

Припомних си детективите, които бях срещала в книгите и на които се възхищавах. Да вземем Шерлок Холмс, единствения и несравнимия – никога не бих могла да го имитирам. Или пък Арсен Люпен. Но той престъпник ли е, или детектив? Както и да е, не беше моят тип. Сетих се и за младия журналист Рултабий от „Тайната на жълтата стая“. Ето такъв тип герой бих искала да измисля – някой, който не е бил използван в досегашните детективски истории. Какъв би могъл да бъде той? Ученик? Доста трудно. Или учен? Но какво знаех аз за учените?

И тогава си спомних белгийските ни бежанци. В енорията Тор имахме голяма колония от белгийски бежанци. Отначало, когато пристигнаха, всички местни бяха изпълнени с добронамереност и съчувствие към тях. Дори напълниха с мебели къщите, в които щяха да живеят, и се постараха да направят всичко възможно, за да им е удобно. По-късно се прояви обичайната реакция на разочарование, защото бежанците не изглеждаха достатъчно благодарни за стореното за тях и постоянно се оплакваха от това и онова.

Фактът, че бедните хора бяха объркани, озовали се в непозната за тях страна, не беше взет под внимание. Голяма част от тези клетници бяха подозрителни селяни и последното нещо, което искаха, беше да ги канят на чай или досадни съседи да се отбиват в домовете им и да ги разпитват и наставляват за какво ли не. Те искаха да бъдат оставени на мира, искаха да се грижат сами за себе си, да спестят малко пари и да копаят градините си така, както те си знаят.

Защо да не направя моя детектив белгиец, помислих си аз. Имаше какви ли не бежанци. Би могъл да бъде например полицай бежанец? Пенсиониран полицай. Не твърде млад. В това отношение, при избора на възраст, допуснах огромна грешка. Резултатът е, че досега моят измислен детектив трябва да е над стогодишен.

Така или иначе, спрях се на белгийски детектив. Позволих му бавно да се оформи, да добие плът и кръв.

Трябваше да е инспектор, за да има известни познания за престъпленията. Ще бъде педантичен, много подреден, помислих си, докато разчиствах собствената си разхвърляна стая.

Подреден човечец. Виждах го като стриктен дребен мъж, който винаги подрежда, харесва нещата да са по двойки и да са квадратни, а не кръгли. И трябваше да е много умен, трябваше малките му сиви клетки да работят добре – ха, това е хубава фраза, трябва да я запомня, така си казах. Да, той ще има малки сиви клетки. А името му ще бъде по-скоро претенциозно, величествено – като имената на Шерлок Холмс и семейството му. Как се казваше брат му? Майкрофт Холмс.

В МОМЕНТА ЧЕТЕТЕ ОТКЪС ОТ КНИГАТА „АВТОБИОГРАФИЯ“ НА АГАТА КРИСТИ

Защо да не нарека моя дребен герой Херкулес? Щеше да е дребен мъж, така че името Херкулес щеше да е подходящо за него. С фамилията му срещнах известни затруднения. Не знам защо се спрях на името Поаро – не съм сигурна дали просто ми хрумна, или го видях в някакъв вестник или написано някъде, но името се появи в съзнанието ми. Само че то някак не ми се връзваше с Херкулес, а по-скоро с френския му вариант – Еркюл. Еркюл Поаро. Ето, всичко си дойде на мястото, слава богу.

Сега трябваше да измисля имена за останалите, но това беше по-маловажно.

Алфред Ингълторп – да, щеше да свърши работа, подхождаше на черната брада. Добавих още няколко героя. Съпруг и съпруга – привлекателни и отчуждени един от друг. После идваше ред на допълненията и фалшивите улики.

Като всички млади писатели и аз се опитвах да вкарам твърде много сюжет в една книга. Имах прекалено много фалшиви улики, а толкова неща за разгадаване можеха да направят мистерията не само трудна за разплитане, но и изобщо трудна за четене.

Когато си почивах, парченцата от детективската ми история се блъскаха и наместваха в главата ми. Разполагах с добре измислено начало и ясен край, но между тях имаше сериозни пропуски. Бях включила Еркюл Поаро по естествен и правдоподобен начин. Но трябваше да има повече причини, поради които другите хора да бъдат замесени. Все още всичко бе неприятно хаотично.

По тази причина вкъщи бях много разсеяна. Майка ми непрекъснато питаше защо не отговарям на въпросите ѝ или отговарям неправилно. Няколко пъти обърках плетката по модела на баба ми; забравях много от нещата, които трябваше да свърша; и изпратих няколко писма на грешни адреси. Дойде обаче моментът, в който почувствах, че най-после мога да започна да пиша. Казах на майка ми какво ще правя. Тя, както обикновено, беше напълно убедена, че дъщерите ѝ могат да направят всичко.

– О! Детективска история? – каза тя. – Това ще бъде приятна промяна за теб, нали? Започвай тогава.

Не беше лесно да намирам време за писане, но все някак успявах. Пазех старата пишеща машина – онази, на Мадж – и започнах да я използвам, след като написах първа чернова на ръка. Когато я завърших, напечатах всяка глава. Почеркът ми беше по-добър в онези дни, така че се получи четлив ръкопис. Вълнувах се от новото си начинание. До един момент ми беше приятно, но после взех много да се уморявам, а и кръстът ме заболя. Установила съм, че писането ми влияе така.

Освен това някъде по средата на книгата осъзнах, че се оплитам сериозно и вече не мога да контролирам усложненията в сюжета – по-скоро те ме контролираха. Тогава майка ми отправи към мен добро предложение.

– Докъде стигна? – попита тя.

– О, мисля, че съм около средата.

– Е, ако наистина искаш да завършиш книгата си, трябва да го направиш, докато си някъде на почивка.

– Но аз наистина искам да я завърша по-скоро.

– Добре, но е по-добре да отидеш на почивка и да пишеш там, без да се разсейваш от други неща.

Замислих се. Две седмици, в които никой и нищо не ме притеснява. Звучеше направо прекрасно.

– Къде би искала да отидеш? – попита майка ми. – Дартмур?

– Да – кимнах аз. – Точно това е мястото. Дартмур.

И така, заминах за Дартмур. Резервирах си стая до Хей Тор, в хотел „Мурланд“ – голям, мрачен хотел с много стаи. В него бяха отседнали малко гости и доколкото си спомням, не разговарях с никого от тях – не исках да се разсейвам от заниманието си.

Цяла сутрин пишех старателно, докато ръката не ме заболеше. После обядвах, четейки книга. След това излизах на дълга разходка, може би за няколко часа.

Мисля, че в онези дни се научих да обичам тресавищата. Обичах хълмовете и пирените, и цялата дива природа, растяща встрани от пътищата. Всички, които отиваха там – разбира се, нямаше кой знае колко хора по време на войната, – се струпваха около самия Хей Тор, но аз се отдалечавах от хълма и навлизах сама в по-необитаваните райони.

В МОМЕНТА ЧЕТЕТЕ ОТКЪС ОТ КНИГАТА „АВТОБИОГРАФИЯ“ НА АГАТА КРИСТИ

Докато вървях, си мърморех полугласно, разигравайки следващата глава, която възнамерявах да напиша. Говорех като Джон на Мери или като Мери на Джон, като Евелин на нейния работодател и така нататък.

Много се вълнувах. Прибирах се, вечерях, строполявах се в леглото и спях непробудно дванайсет часа. После ставах и отново пишех въодушевено цяла сутрин.

По време на двуседмичната си почивка завърших другата половина от книгата, или почти. Разбира се, това не означаваше, че е готова. След като се прибрах, трябваше да пренапиша голяма част от нея – най-вече прекалено обърканата средна част. Но в крайна сметка я завърших и бях сравнително доволна, тоест историята се получи приблизително такава, каквато възнамерявах да бъде.

Можеше да е много по-добре, осъзнавах го, но не знаех какво да направя, за да стане по-добра, така че се наложи да я оставя както си беше. Преработих няколко много нелепи глави, в които Мери и съпругът ѝ Джон изясняваха отношенията си. Те се бяха отчуждили по някаква глупава причина, но реших в края отново да се сближат, за да има и любовна интрига. Самата аз винаги съм намирала любовните интриги в детективските истории за ужасно досадни – смятах, че мястото им е в романтичните романи.

Да вкарваш любовен мотив в нещо, което би трябвало да бъде емпиричен процес, противоречи на логиката. В онзи период обаче детективските истории винаги трябваше да имат някакъв любовен момент – така че, ето, измислих го. Направих всичко по силите си с Джон и Мери, но те бяха много жалки създания.

Накрая предадох текста на някого да ми го напечата както трябва и след като реших, че не мога да правя повече поправки, го изпратих на един издател – „Ходър енд Стотън“.

Скоро ми го върнаха. Беше обикновен отказ, без някакви особени коментари и увъртания. Не се изненадах – не бях очаквала успех. Но не се и отчаях и го изпратих на друг издател.
…………………..

Разказах на Арчи за книгата си и му дадох да я прочете. Много я хареса и каза, че според него е много добра. Сети се, че негов приятел от Военновъздушните сили е бил директор в издателство „Метуен“, и предложи, ако отново ми върнат ръкописа, неговият приятел да ми напише препоръчително писмо, което да прикача към текста и така да изпратя книгата на „Метуен“.

Така че „Метуен“ се оказа следващото пристанище за „Аферата в Стайлс“. Отказът им беше доста по-любезен – без съмнение, от уважение към техния директор. Те задържаха текста по-дълго, около шест месеца, мисля. След което ми отговориха, че според тях книгата е много интересна и има няколко добри попадения, но че в края на краищата не е съвсем подходяща за техния издателски профил. Предполагам, че всъщност им се е сторила ужасна.

Не помня къде я изпратих след това, но отново ми я върнаха. Вече бях загубила надежда, когато реших да направих още един опит. „Бодли Хед“, издателството на Джон Лейн, наскоро бяха издали една-две детективски истории – сравнително нова територия за тях, – така че реших да пробвам и там. Пратих ръкописа и забравих за него.
……………………

Един ден получих писмо. Отворих го съвсем небрежно и го прочетох. В първия момент изобщо не можах да осмисля за какво иде реч. Беше от Джон Лейн от издателство „Бодли Хед“. Молеха ме да се обадя в офиса им във връзка с изпратения от мен ръкопис, озаглавен „Аферата в Стайлс“.

Честно казано, бях забравила за „Аферата в Стайлс“ – бяха минали вече почти две години, откакто им изпратих книгата. На фона на вълнението от края на войната, завръщането на Арчи и съвместния ни живот, отдавна не се бях сещала нито за писането, нито за въпросния ръкопис.

Отидох в уговорения час, изпълнена с надежда. В края на краищата те би трябвало да са харесали поне малко книгата ми, иначе нямаше да искат среща. Влязох в кабинета на Джон Лейн – дребен мъж с бяла брада, дошъл сякаш от елизабетинската епоха – и той се изправи, за да ме посрещне. […]

Свали един доста мрачен портрет и аз седнах на освободения стол. После започна да говори за моя ръкопис. Някои от читателите му, каза той, смятали, че е доста обещаващ; нещо можело да излезе от него. Но трябвало да се направят значителни промени. Последната глава например, която се развива в съда, било невъзможно да остане в този вид. Изобщо не приличало на съдебна сцена, било просто нелепо. Дали смятам, че мога да направя нещо, което да доведе до развръзката по друг начин? Можело някой да ми помогне с юридическата страна на нещата, макар че това щяло да бъде трудно.

А дали пък няма да е възможно да я променя изцяло? Веднага казах, че, да, вероятно ще се справя с това. Щях да помисля – и може би да стигна до различна идея. Джон Лейн изтъкна още няколко други спорни места, но никое от тях всъщност не бе особено проблемно, като се изключи последната глава.

След това продължи с бизнес аспекта на нещата: изтъкна какъв риск поема издателят, ако публикува роман от нов и неизвестен автор, и колко малко пари вероятно ще спечели от него. Накрая извади от чекмеджето на бюрото си договор, който ми предложи да подпиша.

Нямах никаква нагласа да изучавам договори или дори да мисля за тях.

Джон Лейн щеше да издаде моята книга. След като от години бях изгубила всякаква надежда, че нещо мое ще бъде публикувано – като изключим няколко случайни разказа или стихотворения, – мисълта книгата ми да види бял свят направо ме зашемети. Бях готова да подпиша каквото и да ми дадяха.

Според този конкретен договор нямаше да получа хонорар, докато не бъдат продадени първите две хиляди копия – след това щеше да ми бъде изплатена малка сума. Половината от всички продадени серийни или драматични права отиваше при издателя. Тези неща не ми говореха абсолютно нищо, чувах само: книгата ще бъде издадена.

Дори не забелязах, че има клауза, която ме обвързваше да му предложа следващите си пет романа, само с леко увеличен процент за авторските права. За мен това беше успех и гигантска изненада. Подписах с ентусиазъм.

После си взех ръкописа, за да оправя неточностите в последната глава. Справих се доста лесно със задачата.

Така започна дългата ми кариера (не че по онова време подозирах каква ще бъде). Въпреки споменаването на „следващите пет романа“ за мен това беше просто експеримент, единствен и изолиран случай. Бях се осмелила да напиша детективска история; бях написала детективска история; тя беше одобрена и щеше да бъде издадена. С това, що се отнася до мен, въпросът беше приключен.

Със сигурност в този момент не възнамерявах да пиша повече книги. Мисля, че ако ме бяха попитали, щях да кажа, че може би от време на време бих написала нещо. Просто бях пълен аматьор и пишех за забавление.

Прибрах се вкъщи и ликуваща, разказах всичко на Арчи. Същата вечер отидохме в „Пале де Данс“ да отпразнуваме повода.

С нас имаше и още някой, макар че тогава не го осъзнавах. Еркюл Поаро, моето белгийско творение, се беше провесил на врата ми, вкопчил се здраво в мен като хищно древно божество.

 

---

Откъс от книгата АВТОБИОГРАФИЯ на Агата Кристи, издателство Гнездото