На една своя лекция преподавател поставил на своите студенти темата за брака и съвместния живот. По време на дискусията повечето от тях изразили мнение, че бракът е ненужна отживелица, тъй като според тях основното в една връзка е романтиката и когато тя изчезне, по-добре отношенията да се прекратят, отколкото да се превърнат в монотонно и вяло съжителство.

Преподавателят внимателно изслушал всички мнения и аргументи, след което казал:

– Сега ще ви разкажа една истинска история… от моя живот… Родителите ми живяха заедно петдесет години. Една сут­рин, докато приготвяла закуската, майка ми получила инфаркт и паднала на пода. Татко чул шума и изтичал в кухнята, взел я на ръце и веднага я закарал в болницата. За съжаление, сърцето ѝ не издържало и когато пристигнали в спешното отделение, вече било късно. Тя била мъртва.

На погребението татко стоеше с празен поглед и не разменяше дума с никого, дори с мен и брат ми. Не го видяхме да плаче, но беше съсипан и сякаш за една нощ се беше състарил с десет години. Вечерта се събрахме вкъщи, говорехме за мама и за всички онези красиви моменти, с които беше изпълнен животът ни заедно. Но татко продължаваше да мълчи и да гледа в една точка. Изведнъж той стана и каза:

– Закарайте ме на гроба ѝ.
– Но, татко, почти полунощ е! Не можем да ходим на гробищата по това време!
– Моля ви, не спорете с мен – повиши глас татко. – Днес загубих жената, с която живях петдесет години. И знам, че сега трябва да отида на гроба ѝ.

Настъпи тягостна тишина. Разбрахме, че татко няма да отстъпи и се съгласихме. Взехме фенери, качихме се в колата и тръгнахме.

Когато стигнахме до гроба на мама, татко коленичи на още влажната пръст, помоли се тихо и после се обърна към нас:

– Знаете ли, това бяха петдесет прекрасни години. И никой няма право да говори за истинска любов, ако няма представа какво означава да си изживял целия си живот с такава жена! – Той направи пауза и след като избърса очите си с ръка, продължи: – Ние бяхме заедно винаги и във всичко… и в радост, и в мъка, когато се родихте вие, когато изгубих работата си, когато някой беше болен… радвахме се заедно на вашите успехи, плачехме заедно, когато някой от вас страдаше, молехме се заедно, подкрепяхме се, ако някой от нас имаше трудни моменти… А сега нея я няма. И знаете ли, радвам се, че тя си отиде. Радвам се, защото си отиде преди мен. Тя нямаше да може да се справи с това, през което минах аз днес. Нямаше да може да преживее моето погребение и после да остане сама, без мен. Толкова много я обичам, че не бих понесъл мисълта за страданието, което щеше да ѝ причини моята смърт. Благодарен съм на Бога за това, че си отиде преди мен.

Когато татко спря да говори, ние трудно сдържахме сълзите си. Прегърнахме го, а той се опитваше да ни утеши:

– Всичко е наред, деца. Сега можем да се прибираме у дома. Днес беше добър ден.

Този ден за пръв път разбрах какво означава истинска любов.

Вие, уважаеми студенти, говорите за романтика, за монотонно съжителство. А мислите ли, че има нещо по-романтично от единението на две сърца, когато всеки е готов да жертва всичко заради другия.

Студентите мълчали. Никой не намерил думи, с които да възрази или да коментира историята на преподавателя. И вероятно на тази лекция те научили един от най-важните уроци в живота.

Да бъдеш силно обичан от някого, ти дава сила. Да обичаш силно някого, ти дава кураж!
Лао Дзъ

Притчата е част от сборника ПРЕДАЙ НАТАТЪК ЛЮБОВТА: 150 ИСТОРИИ ЗА ЧУДОТО НА ЖИВОТА, издателство Гнездото

Ако тихият глас на сърцето ви е заглушен от хилядите незначителни и безсмислени неща, с които е пълен животът ни, тази книга ще ви помогне да си припомните онези истински и важни неща, които са в най-съкровените кътчета на сърцето. Защото те винаги са били там.

В „ПРЕДАЙ НАТАТЪК ЛЮБОВТА“, третата книга от колекцията с притчи, подбрахме 150 малки и топли истории, повечето от които са така наречените съвременни притчи. Техните сюжети са от нашето съвремие, а някои дори са по действителни случаи.

Тези истории ще заредят деня ви с енергия, ще стоплят сърцето ви и ще ви успокоят след дългия ден…