От години работя в старчески дом и всеки ден общувам с хора, които изживяват последните си дни. Всички те са много различни – и като професия, и като възраст, и като характер. Но има едно нещо, по което тези хора си приличат, нещо, което откривам във всеки от тях. Това е смирението. Не искат нищо и не очакват нищо. Лицата им са някак умиротворени, а очите им са топли и добри.

В дома имаше една много мила и интелигентна възрастна жена, с която често разговаряхме. Беше запазила бистрия си ум и се оказа изключителен събеседник. Тя беше от онези специални хора, които излъчват особена светлина и чийто богат вът­решен свят не може да остане скрит за околния свят. Понякога я виждах да пише нещо в една малка ученическа тетрадка, която винаги стоеше на нощното ѝ шкафче.

Един ден тази възхитителна жена ми каза:
– Мило момиче, краят ми наближава и искам да ти оставя тази тетрадка. Не я изхвърляй… Тя пази частица от душата ми. Пък може написаното в нея да послужи… на теб или на някой друг човек.

Когато старицата една вечер издъхна в съня си, взех тетрадката и я разлистих. В нея имаше много мъдри и вдъхновяващи мисли, но прочетох нещо, което ме порази до дъното на душата ми и което не забравих до края на живота си.

„С времето започва да ми се струва, че никога не съм съществувала. Животът ми сякаш мина като миг. Знам, че вече всичко хубаво е зад гърба ми. Сега имам само спомените си и… много време за размисъл.

Често мисля за грешките, които направих през живота си. Помня колко бързо се обиждах и как с години носех тези обиди в душата си. И си давам сметка колко много съм изгубила заради тази глупава гордост, заради егото си.

За съжаление, тези прозрения получаваме, когато вече е много късно и когато нищо не можем да променим. Не ни остава нищо друго, освен да се смирим.

Аз вече нямам бъдеще. Дните ми са преброени. Но пишейки тези думи, се надявам те да останат след мен и да помогнат на някого да не прави грешки като моите.

Обидата е най-страшното, което се случва в душата на човек. Тя е като коварен вирус, който постепенно заразява всичките ни мисли и трови цялото ни същество. За съжаление, този вирус няма външни белези и понякога дълго време се спотайва в нас, оставайки незабележим. Обидата винаги ни изглежда оправдана и я маскираме с какви ли не имена – справедливост, принципи, морал… Но тя не е нищо повече от камък в сърцето, който малко по малко разрушава здравето ни, нарушава съня ни. И в края на краищата прогонва любовта от живота ни.

Но когато един ден бурните емоции утихнат и останем сами с мислите си, когато започнем отчетливо да чуваме ударите на сърцето си, пред очите ни изникват образите на хората, които сме отблъснали. Тогава бихме дали всичко, за да си върнем изгубената любов. Но най-често е много късно. При мен беше безвъзвратно късно.

Но може би за теб все още има шанс. Затова ти, който четеш това, моля те, намери сили в себе си и изтръгни обидата от своята душа. Прости и продължи напред. Избери любовта. Ще видиш, животът ти ще се промени. Започни още днес…“

Не търси любовта, тя е навсякъде. Търси вътре в себе си покривалото, с което сам си я забулил…
Руми

Притчата е част от сборника ПРЕДАЙ НАТАТЪК ЛЮБОВТА: 150 ИСТОРИИ ЗА ЧУДОТО НА ЖИВОТА, издателство Гнездото

Ако тихият глас на сърцето ви е заглушен от хилядите незначителни и безсмислени неща, с които е пълен животът ни, тази книга ще ви помогне да си припомните онези истински и важни неща, които са в най-съкровените кътчета на сърцето. Защото те винаги са били там.

В „ПРЕДАЙ НАТАТЪК ЛЮБОВТА“, третата книга от колекцията с притчи, подбрахме 150 малки и топли истории, повечето от които са така наречените съвременни притчи. Техните сюжети са от нашето съвремие, а някои дори са по действителни случаи.

Тези истории ще заредят деня ви с енергия, ще стоплят сърцето ви и ще ви успокоят след дългия ден…