В Гърция има един остров, където хората доживяват до столетна възраст, работят и продължават да се радват на живота. И това не е единственото чудо, случващо се на остров Икария.

Вижте една наистина вдъхновяваща история, над която всички си струва да се замислим.

През 1943 година, Стаматис Мораитис, гръцки ветеран от войната, заминава за Америка, за да лекува осакатената си от огнестрелна рана ръка. Той се заселва в Порт Джеферсън, където живеят много негови сънародници от родния му остров Икария. Намира си работа и не след дълго се жени за американка от гръцки произход. С нея създават дом и отглеждат своите три деца.

През 1976 година Мораитис чува страшната диагноза – рак на белите дробове. Търсейки надежда за изцеление, той посещава не един лекар, но диагнозата е потвърдена от девет различни специалисти. По това време той е около шейсетгодишен, а според най-оптимистичните прогнози лекарите му обещават не повече от девет месеца живот.

Първоначално Стаматис обмисля идеята да остане в Америка и да потърси лечение на болестта си в някоя от местните болници, за да бъде близо до вече порасналите си деца. Но в края на краищата решава да не губи последните дни от живота си в безполезно лечение и се завръща в родното си място – на гръцкия остров Икария. Неговото последно желание е да прекара последните месеци от своя живот там, където е неговият корен, и да бъде погребан на родна земя.

И така, Стаматис и съпругата му Елпиники, заедно с възрастните си родители заминават за Икария, където се настаняват в малка къща с няколко декара лозе в северната част на острова. Първите дни след пристигането на родна земя той прекарва в леглото, а майка му и съпругата му се грижат за него. След известно време започва да става по малко и започва да посещава службата в местната църква, където някога дядо му е бил свещеник. Постепенно хората разбират за връщането на своя сънародник и стари приятели започват да го посещават почти всяка вечер. Те говорят с часове, връщат се към сладки спомени, като малките им сбирки неизменно включват и бутилка от местното домашно вино. „Поне ще умра щастлив“, мисли си Стаматис.

През следващите няколко месеца със Стаматис се случва нещо странно. Той се чувства все по-добре, усеща прилив на нови сили и енергия. И един ден решава да се залови с изоставената градина в задния двор, почиства я и засажда няколко реда зеленчуци. Той знае, че няма да доживее да опита тези зеленчуци, но се занимава с градината с ентусиазъм и радост, наслаждавайки се на слънцето и на свежия морски въздух.

Така минават още шест месеца. А Стаматис не само че е жив, но и се чувства по-добре от всякога. Дните се нижат бавно и спокойно в типичния за острова начин на живот. Той се събужда, когато иска и когато усети, че се е наспал, до обяд работи в градината, а след като хапне нещо, ляга да си подремне. Вечер често посещава местната таверна, за да се види със старите приятели и да поиграят табла.

След време не само прибира първата реколта от зеленчуци, но се заема и с лозето. Започва да произвежда и вино, а не след дълго изгражда пристройка към малката къща, за да може да посреща децата си.

Стаматис Мораитис в своята градина снимка: © Andrea Frazzetta/LUZphoto for The New York Times

Минават повече от 35 години от деня, в който Мораитис чува „окончателната“ диагноза. На почти сто години той се чувства по-здрав от всякога и е убеден, че от рака няма и помен. Без химиотерапия, без лекарства и скъпи терапии. Неговото изцеление се оказва единствено… връщането у дома, на остров Икария.

Гръцкият остров Икария е една от петте „сини зони“ – регионите, идентифицирани от учените и демографите като местата с най-голям брой случаи на дълголетие. Намира се в източната част на Егейско море, близо до турския бряг. Един от всеки трима жители на този остров е на възраст над 90 години. Ето защо си е заслужил прозвището „островът на дълголетието“. Изглежда тайната на местните е свързана с начина им на живот, който е бил присъщ на предците им от хилядолетия.

През 2008 година група учени започва изследване на феномена на дълголетието на остров Икария. Те търсят хора, които са родени между 1900 и 1920 година и все още са живи. Тогава установяват, че един от всеки трима жители на острова е на възраст над 90 години и че до 90 години доживяват два и половина пъти повече хора, отколкото в Европа. И не само това – дълголетниците са здрави и активни до края на дните си, като случаите на старческа деменция са изключително редки.

Д-р Илиас Лериадис, един от малкото лекари на остров Икария, разказва за начина на живот на острова:

„Хората тук не си лягат рано, но и си поспиват до късно, а следобед задължително си подремват. Никой не носи часовник, но всъщност не им трябва. Ако поканиш някого на обяд, той може да дойде в десет сутринта, но може и да се появи в шест вечерта. Тук никой не се тревожи за времето. Както и за парите.“

Заради силните ветрове и липсата на естествени пристанища Икария е сравнително изолиран остров, незасегнат от туризма и западния начин на живот. Може би това е една от причините хората да живеят задружно, със силното усещане за принадлежност към общността. Както повечето островитяни, те разчитат предимно на собствените си сили и един на друг.

„Само на 15 километра оттук е остров Самос – продължава разказа си д-р Лериадис, – но там е един съвсем различен свят. Там всичко е много по-развито, има скъпи курорти и къщи за по милион евро. А ние тук не се интересуваме особено от парите. Хората на нашия остров събират пари само за да купят храна и вино за многобройните ни традиционни и религиозни празници. А ако им останат някакви средства, ги дават на бедните. На Икария използваме думата „ние“, а не „аз“.

Лериадис разказва и за някои от хранителните навици на местните хора. Те започват деня си с лъжица пчелен мед, като с него лекуват почти всичко – от порязвания до настинка и махмурлук. Освен това хората събират много билки, които растат в района – розмарин, риган, градински чай, мента… и всеки ден си приготвят различни чайове от тях. А един от най-популярните им „коктейли“ е чай от глухарче с лимон. На трапезата им винаги присъстват пресни зеленчуци от собствените им градини, бобови култури и зелени подправки, риба, плътен пълнозърнест хляб, козе мляко и разбира се, изобилие от зехтин. Почти не употребяват рафинирана захар. А денят им завършва с освежителен билков чай и чаша вино.

Но непременно в компания на приятели.

По материали на The New York Times