Загина, докато се прибираше към вкъщи. Автомобилна катастрофа. Нищо особено, но с фатален край. Остави жена и две деца. Беше мъчителна смърт. Лекарите направиха всичко възможно да те спасят, но без успех. Тялото ти беше така натрошено, че по-добре, че не оживя, повярвай ми.

И точно тогава се срещнахме.

– Но какво… какво се случи? – попита. – Къде съм?

– Ти умря – казах без излишно увъртане.

– Имаше… камион… той поднесе и…

– Да – потвърдих аз.

– Аз… аз съм мъртъв?

– Да. Но не се чувствай зле за това. Всички умират – казах аз.

Ти се огледа наоколо. Наоколо нямаше нищо. Само ти и аз.

– Какво е това място? – попита. – Това ли е животът след смъртта?

– Нещо такова – отвърнах аз.

– Ти ли си Бог? – попита ти.

– Да – отговорих. – Аз съм Бог.

– Децата ми… жена ми…

– Какво за тях?

– Те ще бъдат ли добре?

– Това ми харесва – казах аз. – Ти току-що умря, а се притесняваш за семейството си. Това е нещо хубаво.

Погледна ме с удивление. Въобще не ти приличах на Бог. Изглеждах просто като обикновен мъж. Или може би жена. Като някакъв неясен авторитет. Вероятно приличах по-скоро на учител от начално училище, отколкото на Всевишния.

– Не се притеснявай – казах аз. – Те ще се справят. Децата ще те запомнят като перфектния баща. Те нямаха време да развият презрение към теб. Жена ти ще плаче, но тайно ще изпитва облекчение. Ако трябва да сме честни, бракът ти се разпадаше. И ако това може да е някаква утеха, тя ще се чувства много виновна, че изпитва облекчение от смъртта ти.

– О – каза ти. – И какво следва сега? Ще отида ли в рая или в ада… или нещо такова?

– Нито едното, нито другото – казах аз. – Ще се преродиш.

– Ах – възкликна ти. – Значи индусите са били прави.

– Всички религии са прави по свой начин – казах аз. – Тръгвай с мен.

И ти ме последва. Вървяхме заедно през нищото.

–  Къде отиваме? – попита ти.

– Всъщност никъде – казах аз. – Просто е приятно да се разхождаме, докато си говорим.

– Какъв е смисълът тогава? – попита отново ти. – Когато се преродя, ще бъда като празен бял лист, нали? Бебе. Всички мои преживявания и опит, всичко, което съм направил в този живот, няма да има значение.

– Не е така! – поправих те аз. – Ти носиш в себе си целия опит и знание от предишните си животи. Просто в момента не си ги спомняш. – Спрях те хванах за раменете. – Твоята душа е много по-възвишена, красива и огромна, отколкото можеш да си представиш. Човешкият разум може да побере само частица от това, което всъщност си. То е все едно да потопиш пръста си в чаша с вода, за да видиш студена или топла е тя. Поставяш малка част от себе си в съда и когато я вземеш обратно при теб, придобиваш цялата опитност която тя носи. През последните 48 години ти беше човек, така че още не си усетил останалата част от огромното си съзнание. Ако се задържиш достатъчно дълго тук, ще започнеш да си спомняш всичко. Но няма смисъл да правиш това между отделните животи.

– Колко пъти съм се прераждал?

– О, много. Безброй много различни животи – обясних аз. – Този път ще бъдеш китайско селско момиче през 540 г. от н.е.

– Чакай… какво… – започна да заекваш ти. – Изпращаш ме назад във времето?

– Ами, технически погледнато, да. Но времето, както ти го познаваш, съществува само в твоята реалност. Там, откъдето идвам аз, нещата са различни.

– А откъде идваш ти? – попита.

– О, разбира се, че идвам от някъде – обясних аз. – Някъде другаде, където има други като мен. Знам, че искаш да разбереш какво е там, но честно казано, не би могъл.

– О… – каза ти, леко разочарован. – Но… чакай малко… ако се прераждам на различни места в различно време, може да съм контактувал със себе си в някакъв момент.

– Разбира се. Случва се постоянно. Но и в двата живота осъзнаваш само собствения си живот и дори не разбираш, че това се случва.

– Тогава какъв е смисълът на всичко това?

– Сериозно ли говориш? – попитах. – Наистина ли ме питаш за смисъла на живота? Не е ли малко изтъркано вече?

– Мисля, че е разумен въпрос – продължи да упорстваш ти.

Погледнах те в очите и казах:

– Смисълът на живота, причината, поради която съм създал цялата тази Вселена, е ти да израснеш.

– Имаш предвид човечеството? Искаш ние, хората, да израснем?

– Не, само ти. Създадох цялата Вселена за теб. С всеки изживян живот ти растеш и съзряваш и ставаш все по-велик и висш разум.

– Само за мен? Ами всички останали?

– Няма никой друг – казах аз. – В тази Вселена сме само аз и ти.

Ти се взираше в мен с празен поглед.

–  Но… всички тези хора на Земята… –  каза ти.

– Всички са различни твои инкарнации.

– Чакай. Аз съм всички?!

– Сега вече схващаш – казах аз и поощрително те потупах по рамото.

– Аз съм всяко човешко същество, което някога е живяло?

– Да. Или което ще живее някога.

– Аз съм Ейбрахам Линкълн?

– Да. Също и убиеца му Джон Уилкс Бут – добавих аз.

– Аз съм Хитлер? –  каза ти ужасèн.

– Да. И милионите хора, които той изби.

– Аз съм Исус?

– …и всички, които го последваха.

Ти замълча.

– Всеки път, когато си ставал жертва на някого – обясних аз, – всъщност си бил жертва на себе си. Всяко добро, което си направил, си направил за себе си. Всеки щастлив и тъжен момент, преживян някога от някой човек, е бил или ще бъде преживян от теб.

Ти потъна в дълъг размисъл.

– Но защо? –  попита ме. – Защо правиш всичко това?

– Защото един ден ще станеш като мен. Защото това си ти – един като мен. Ти си мое дете.

– Леле… – възкликна ти невярващо. – Искаш да кажеш, че аз съм Бог?

– Не, все още не. Ти си зародиш. Все още растеш. Когато изживееш всеки човешки живот през вечността, ще пораснеш достатъчно, за да се родиш.

– Значи… цялата Вселена – каза ти – е просто…

– Яйце – отговорих аз. – Хайде, време е да преминеш към следващия си живот.

И те изпратих по пътя…

Автор: Анди Уиър /Яйцето/; източник: galactanet.com; превод: Гнездото