„Детето ми трябва да има всичко най-добро“, „Не забравяй, че твоята задача е да учиш добре…“, „Време е да решиш в кой университет ще отидеш“…

И докато подреждаш безкрайните „трябва“, забравяш най-важното…

Една майка разказва…

Имам двама сина. По-големият успя да „доживее“ до 18 години. Сега като си мисля, просто се чудя как оцеля това дете. Той мина през всички курсове и семинари в града, учи английски по всички възможни начини, включително и с посещение на чуждестранни училища. Обиколи половината свят и докато пътуваше, усвояваше историята и географията. Посещаваше театри, музеи и изложби поне два пъти седмично. Приятелите му бяха „достойни“ деца на не по-малко достойни родители. Тъй като бях много добра майка, мечтаех той да бъде най-добрият от всички, да завърши най-готиния университет и да изгради зашеметяваща кариера.

Той обаче, след като завърши осми клас, си събра нещата, помаха ми за сбогом и замина за някакъв затънтен провинциален град много надалече. Там се записа в местния техникум и се настани в общежитие.

Трябва ли да обяснявам какво преживях? Спаси ме единствено ежеседмичната психотерапия в продължение на една година. Потънала в сълзи, отново и отново се питах: Защо ми причинява това? Защо постъпи така с мен? Аз направих всичко за него, а той… Неблагодарник!

След това започна една дълбока преоценка, дълга и трудна. Сякаш някой ме върна години назад, сякаш нечия уверена ръка премести стрелката на железопътната линия и влакът се премести от коловоза на моя живот към коловоза на моя син. Сега беше важно да се освободя от ситуацията, да спра да търся виновника и да се върна в правилния път. Отървах се от постоянния контрол, от безпокойството и свръхпротекцията, научих се да приемам децата такива, каквито са, и да не се опитвам да ги насилвам да бъдат щастливи.

Година по-късно се похвалих на психолога, че синът ми е добър ученик в техникума и е станал много самостоятелен. Че има истински приятели и сега се усмихва много по-често, отколкото преди. Че след техникума отива в армията, а след това в университета. И че се гордея с него! Спрях да се обвинявам и да се тревожа за това, че не знам с колко пари живее, какво е вечерял и дали има топла шапка; че никога не съм виждал ученическия му бележник, че се чуваме веднъж месечно и се виждаме през шест месеца. Ужас, нали? Не, не е ужас.

Сега имаме топли и искрени отношения и срещите ни носят истинска радост. Той беше първият, който ме подкрепи, когато обявих, че напускам бизнеса в столицата и заминавам да живея на морето. Той каза: „Мамо, животът е един. Направи това, което искаш“.

Как разбирах мисията си на майка преди това? Мислех си, че детето ми трябва:

• Да учи в добро общообразователно училище и да има само отлични оценки.
• Да спазва строг дневен режим на хигиена и правилно хранене.
• Да бъде зает през целия ден (за да не се мотае навън с лоши компании и да не играе по цял ден компютърни игри).
• Да има разностранни познания, да се занимава с музика и спорт, да владее няколко езика и компютърни науки.
• Да види света.

И това не е всичко! Той трябваше да опита колкото може повече занимания и да реши възможно най-рано какво ще прави до края на живота си. И ако не може да реши, тогава аз ще реша. Защото аз знам по-добре от всеки друг от какво има нужда детето ми.

Сега виждам в цялото си поведение само едно – манипулация. В края на краищата, да решиш какво е добро за едно дете и да подсигуриш това „добро“, е манипулация. Съвсем друго нещо е грижата: да се съобразиш с желанието на самото дете. Всъщност давайки му най-доброто, аз не взех предвид най-важното: той не е искал това „най-добро“.

Какво се изисква от нас, родителите? Да научим децата си да живеят без нас. Това означава да ги обичаме и да им осигурим една безопасна среда, в рамките на която да им позволим да вземат свои собствени решения и да носят отговорност за тях.

А какво правим обикновено? Живеем живота на собственото си дете, принуждавайки го да отговори на очакванията ни и да сбъдне мечтите ни.

Живеем без планове – събуждаме се и решаваме как да прекараме този ден

Сега по-малкият ми син вече е в училищна възраст. Гледам го и се уча от него как да се наслаждавам на живота. Дните ни са така устроени, че живеем комфортно, бавно и лежерно. Без суетене. Виждам недоумение в очите на майките на неговите съученици – та нали детето трябва да се занимава с нещо (спорт, езици, танци), трябва да се развива!

Защо да трябва? На кого трябва? А кога да живее своя живот? Той иска да се пробва в бокса – отиваме в залата. Иска да гледа филм – купуваме билети и отиваме на кино. Английски учи сам от някакъв сайт (разбрах за това случайно преди няколко дни).

В петък пропуснахме училище, в събота цял ден пътувахме по крайбрежието, ядохме хот дог и понички.

Нищо не планираме – просто ставаме сутрин и решаваме как ще прекараме този ден.

Питам го:

– Щастлив ли си днес?

– На 101 процента съм щастлив.

– Защо?

– Защото се чувствам добре. Харесва ми как мина денят и ми е радостно.

Моля ви, обичайте децата си и живейте своя живот, а не техния.

Източник: psychologies.ru; Превод: Гнездото