Почитателите на големия английски писател и хуморист знаят колко пристрастяващи са книгите му. Четеш, препрочиташ, смееш се… И не усещаш как заедно с елегантния си английски хумор и неподражаема ирония, Джеръм К. Джеръм ти поднася мъдри и неочаквано очевидни житейски истини.

Може би затова книгите му са любими на поколения хора по целия свят повече от сто години.

Нека си припомним някои от мъдростите на Джеръм К. Джеръм.

Не можеш да се наслаждаваш истински на безделието, ако нямаш достатъчно много работа. Лентяйството, подобно на целувката, за да е сладко, трябва да е откраднато.

Болшинството от нас приличат на петел, който си въобразява, че слънцето изгрява всяка сутрин само за да го чуят как пее.

Когато яркият пламък на любовта престане да трепти, започва весело да гори огънчето на привързаността. Лесно се поддържа ден за ден и още повече се усилва, когато приближава студената смърт.

Любовта е като шарката – всички трябва да я изкараме.

Паметта прилича на населен с нечиста сила дом, от стените на който постоянно се разнася ехото на невидими стъпки, в счупените прозорци се мяркат сенките на починалите, а заедно с тях и тъжните призраци на бившето ни „Аз“.

Най-добрата политика е винаги да казваш с истината, освен ако не си изключително добър лъжец.

Бедността не е порок. Ако беше порок, нямаше да се срамуваме от нея.

Ръцете на добра жена, обвити около врата на мъжа, са спасителен пояс, който съдбата му е хвърлила от небето.

По океана на Живота всеки трябва сам да направлява кормилото си; никой не може да ни помогне и да ни даде съвет, защото никой не знае, нито е знаел пътя на тази безбрежна шир. Защото океанът на Живота е много дълбок и никой човек не е измерил дълбочината му, и никой човек не познава скритите под водите му пясъчни прагове, нито силните течения под неговата слънчева повърхност; защото неговите пясъци вечно се местят, теченията му вечно менят посока и за корабите, плуващи по неговите води, няма още начертана морска карта… („Чайници“)

Изхвърлете баласта зад борда! Нека лодката ви в живота да бъде лека и да носи само онова, което ви е нужно – уютен дом и прости удоволствия, двама-трима приятели, достойни за това име, едного, когото да обичате и който да ви обича, една котка, едно куче, една-две лули, храна и облекло дотолкова, доколкото са необходими, но малко повечко за пиене, защото жаждата е опасно нещо.
Ще видите, че тогава лодката върви по-леко и не може тъй лесно да се обърне, а обърне ли се, бедата няма да е голяма – добрата и здрава стока не се бои от вода. Ще имате време и за работа, и за размисъл – време да се опивате от слънцето на живота и да слушате соловата музика, която божественият вятър извлича от струните на човешките сърца край нас, време да… („Трима души в една лодка без да става дума за кучето“)

Природата си има своя монетна система и иска да й се плаща според нейните закони. В нейния магазин си длъжен да плащаш сам. Средствата, спечелени без труд, наследеното състояние, сполуката тук не вървят. – („За вредата от следването на чужди съвети“)

Дали наистина благата са разпределени така неравномерно, както ни се струва? Кой е истински богат? Кой е беден? Знаем ли ние това? Кой е бил по-щастлив: богатият Соломон или бедният Сократ? Соломон е притежавал всички блага, за които могат да мечтаят хората, притежавал е дори прекалено много. Сократ не е имал почти нищо освен онова, което е носил у себе си. То обаче никак не е било малко. Ако мерим с нашите мерки, трябва да наречем Соломон най-щастливият човек в света, а Сократ – най-нещастният. Така ли е било обаче в действителност?

Когато си уморен, ще забележиш ли разликата между постелята от конски косъм и тази от слама? Щастието ти нараства ли в зависимост от броя на стаите, в които живееш? По-голяма прелест ли крият устните на лейди Ерминтруд от тези на перачката Сали? Въобще какво е това успех в живота? – („За вредата от следването на чужди съвети“)

Една моя теория – погрешна може би, както се мъчат да ме убедят, – че прекалено много внимаваме къде стъпваме, докато следваме нашия жизнен път. Вечно гледаме надолу към земята. Може би по този начин наистина си спестяваме едно-две спъвания в някой камък или храст, но в същото време пропускаме да видим синевата на небето, красотата и величието на планините. И тези книги, дето ги пишат разни умни хора и с тях искат да ни внушат, че да успееш в живота, означавало да си съсипеш младостта, да пропилееш най-хубавите си години в гонене на печалби, за да си осигуриш, когато си вече на осемдесет, една весела старост, ужасно ме отегчават.

Цял живот пестим, за да вложим накрая всичките си спестявания в някой „сапунен мехур“; и докато кроим планове за осъществяването на нашите стремежи, неусетно ни овладяват подлостта, дребнавостта и бездушието.
Ще отложим брането на рози за утре, днешния ден ще прекараме в работа, в гонене на сделки, в кроежи. А когато дойде „утрето“, розите са вече увехнали. („За времето, което губим, преди да се решим да скочим“)

Любопитно е да се знае дали десетте заповеди наистина изчерпват всичко, както мислят добрите хора, и не струва ли повече от всички тях, взети заедно, единадесетата заповед, която ни приканва „да се обичаме един друг“ с най-обикновена, човешка, действена любов. И дали не могат и Десетте заповеди да се поберат само в едно ъгълче на тази, единадесетата?

Ние сме така погълнати от грижата да не убием, да не откраднем, да не пожелаем жената на ближния си, че не ни остава време да бъдем просто справедливи един към друг за краткото време, през което живеем заедно на този свят. Толкова ли сме сигурни, че съществуващият списък на добродетелите и пороците е пълен и единствено правилен? Защо трябва да считаме добрия и безкористен човек за злодей само затова, че не винаги успявал да потисне природните си инстинкти? А човекът с кораво сърце и дребна душа, лишен от великодушни мисли и неспособен за великодушни дела, да обявяваме за светец, защото у него тези инстинкти липсвали?

Не сме ли забравили вече истинското значение на думата добродетел? Някога тя е била символ на доброто начало, заложено у човека, дори ако редом с него са съществували и пороци, като плевели сред пшеницата. Ние премахнахме добродетелта и я заменихме с добродетелчици. Нашият днешен идеал не е героят – той има много недостатъци, – а безупречният прислужник, не човекът, създаващ добро, а оня, който не е уличен в нито една лоша постъпка. Ако изхождаме от тази нова теория, трябва да обявим стридата за най-добродетелното същество на този свят. Тя винаги си седи у дома и винаги е трезва. Тя не е шумна и не създава грижи на полицията. И доколкото знам, не е нарушила нито една от десетте заповеди. Никога и на нищо не се е наслаждавала и никога през целия си живот не е създала на другите дори мимолетна радост. – („За изключителното значение, което придаваме на нещата, които възнамеряваме да направим“)