Приеман за най-известния гръцки писател и философ на 20 век, Никос Казандзакис получава световна известност след филмирането на романа „Алексис Зорбас“ под името „Зорба гъркът“ (1964 г.). Други световноизвестни творби на писателя са романите „Капитан Михалис“, „Последното изкушение“, „Рапорт пред Ел Греко“.

Той не се самоопределя като романист, за него тези произведения са нещо, с което се е захванал между другото. Той вижда себе си като всеобхватен мислител, философ и търсещ човек. Идеологията и творчеството на Казандзакис трудно могат да бъдат сложени в определени рамки.

Mакар и освободен от догматиката, той се занимавал страстно с християнската вяра. Но заради своите различни възгледи писателят е обвинен в богохулство и е отлъчен от Гръцката православна църква, дори му е отказано погребение според християнските канони.
Починал от левкемия по време на болничен престой в Германия, последен покой Казандзакис намира в Ираклион, в родния му Крит. На надгробната му плоча са изписани неговите думи: 

„Не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо, свободен съм!“

През 1957 г. Казандзакис е предложен за Нобелова награда за литература, но приза получава друг велик писател – Албер Камю.

Подбрахме някои от най-въздействащите му мисли. Вижте ги.

Колко просто и скромно нещо е щастието: чаша вино, печени кестени, звукът на морето…

Ти имаш четките, имаш твоите цветове, ти рисуваш своя рай и тогава влизаш в него.

Единственият начин да спасиш себе си се състои в това, да се бориш да спасиш другите.

Перфектният пътешественик винаги създава страната, в която пътува.

Всичко, което е необходимо, за да чувствате, че тук и сега е щастието, е просто и скромно сърце.

Какво е любовта? Не е състрадание, нито доброта. Добротата са двама души – един, когото го боли и един, който лекува. В добротата са двама – този, който дава, и този, който получава. Но в любовта е един. Смесват се двамата и стават един човек. Не се открояват. Егото се заличава. Любовта ще ги уеднакви, за да станат едно…

За да успеем, ние първо трябва да повярваме в това, което можем.

Човек има нужда от малко лудост, в противен случай никога няма да се осмели да среже въжето и да бъде свободен.

Всичко на този свят има скрито значение.

След като не можем да променим действителността, нека да променим очите, с които я гледаме.

На света има само една жена. Една жена с много лица.

Красотата е безмилостна. Ти не я гледаш. Тя гледа в теб и не прощава.

Цялата ми душа е вик, а работата ми е коментар на този вик.

Вярващ ли си? Тогава една треска от някаква си стара врата става честният кръст. Не си ли вярващ? Тогава честният кръст целият става някаква стара врата.

Когато всичко се обърка, имаш щастието да провериш душата си и да видиш дали има издръжливост и кураж! Тогава един невидим и всемогъщ враг – някои му казват Бог, други го наричат дявол – ще се втурне към нас, за да ни погуби; но ние не сме унищожени.

Целият живот е неприятност. Само смъртта не е. Да си жив означава да разхлабиш колана и да търсиш неприятностите.

Истинската жена, да го знаеш, повече се радва заради радостта, която дава, отколкото заради радостта, която получава от мъжа.

Ето това е свобода… Да имаш някаква страст – да трупаш златни монети – и после изведнъж да забравиш всичко и да разпилееш цялото си богатство във въздуха! Да се освободиш от една страст, подчинявайки се на друга, по-възвишена… Но нима всичко това не е робство?

Горчива е бавната раздяла с хората, които обичаш, по-добре да отрежеш изведнъж като с нож и да останеш отново сам в естествения климат на човека – самотата.

Тъй като нямам договор с определен срок с живота си, отпускам спирачката, когато стигна при най-опасната стръмнина. Животът на всеки човек е една железопътна линия, с нагорнища и надолнища, и всеки разумен човек пътува по нея със спирачка…