Ако искаш да се почувстваш богат, просто преброй нещата, които притежаваш, които не могат да бъдат купени с пари.

Отраснах във ферма. Баща ми беше наемен земеделски работник, а майка ми се грижеше за цялото семейство. Бяхме шестима братя и сестри, аз бях петото дете в семейството. Имахме малко пари, но винаги съм се чувствала обичана, никога не съм се чувствала лишена от нищо. Бях богата по много начини. Имахме две стаи, нямахме истинска кухня (беше една стая определена за целта), нямахме течаща вода, нито вътрешна баня, нито телевизор или пък телефон. Имахме електричество.

Ето уроците, които научих, израствайки в тази среда…

Научих се да споделям.
Бяхме четири сестри и спяхме в две легла, по две в легло. Каквото и да ни минеше през ума, ние го споделяхме.

Научих се да се грижа добре за малкото, което имам, и да бъда благодарна.
Всеки от нас имаше един чифт обувки, малко дрехи и по една играчка, която получавахме на Коледа. Така че трябваше да се грижим добре за малкото неща, които притежавахме, и да не приемаме всяко нещо за даденост. На рождените ни дни винаги имаше домашно приготвена торта, а подаръкът беше да оберем суровото тесто от купата и да доядем неизползваната глазура.

Научих се да си използвам въображението си.
Когато имаш малко играчки, трябва да си правиш свои собствени. Качвахме се на високи консерви от домати, които връзвахме към краката си с въже. Играехме със стари гуми и празни варели, като ги търкаляхме и тичахме след тях. Изобретявахме си кокили от пръчки, които са подходящи за целта.

Научих се да ям, докато заситя глада си, а не докато преям.
Храната беше ограничена, но балансирана. Всеки имаше своя дял – майка ми делеше порциите, така че да има по равно за всеки. Никога не ми е минавало през ума, че може да се яде сладолед направо от кутията, докато не пораснах. Никога не съм имала проблем с килограмите, защото се хранехме правилно и ценяхме високо храната, която имахме.

Научих, че хората правят къщата дом, а не броят на стаите.
Нямахме много свободно пространство, но бяхме заедно. Говорехме си, играехме си, смеехме си… е, понякога се случваше и да се сбием за нещо.

Научих се да работя в екип.
Когато живееш в малко пространство, трябва да работиш в екип. Така придобиваш добри работни навици и научаваш какво е това трудолюбие.
Понякога припечелвахме, когато помагахме на фермерите да поливат реколтата си. А в останалото време винаги се стараехме къщата да е подредена, за да има място за минаване.

Когато се върна назад към детството си и ценностите, които то е създало у мен, осъзнавам колко голям късмет съм имала и какво щастливо дете съм била. Да, сега нещата са по-добре и животът е много по-лесен, но аз знам кои са важните неща в живота и от какво се нуждаеш, за да бъдеш щастлив. Това са хората, с които споделяш живота си – спомените, които създавате заедно, и смеха, който споделяте.

Вещите не те правят щастлив. Живеенето в настоящия момент и живеенето всеки ден с любов, която изпълва сърцето ти, това може да те дари с щастие. Купувам само това, от което имам нужда. Имам храна, подслон, вода, въздух, който да дишам, и хора, които обичам и които ми отвръщат със същото.

Благодарна съм за това, което имам, което придава уют в ежедневието ми. И се грижа добре за всички онези малки неща, които правят живота ми по-приятен и по-лесен.

Понякога се заглеждам в хората с материалното мислене. Всичко, за което се вълнуват, е как да си купят нещо, да имат поредната придобивка.
Заблуждават се, че така ще намерят щастието, но щастие не се купува.

Истинското щастие няма етикет с цена. Щастието е нещо, което избираме със собственото си мислене и възприятие.

Всичко зависи от начина, по който самите ние приемаме живота. Любовта в сърцата ни. Хората, които познаваме и обичаме. Спомените, които имаме.

И когато смъртта почука на вратата, това, което ще е важно, е как сме обичали, как сме живели, и какво са запомнили хората за нас. Хората няма да си спомнят къщата, в която сте живели, нито вещите, които сте имали. Хората ще запомнят споделения смях, дългите разговори, уроците, на които евентуално сте ги научили, и най-важното любовта, с която сте ги дарили.

В крайна сметка това ни прави хора – начинът, по който сме докоснали живота на другите, любовта, която сме дали и получили. Това ще има значение и ще бъде запомнено. Ще се усмихнат ли хората, когато се сетят за нас, ще се засмеят ли?

Автор: Деби Билс; Източник: Мениджър Нюз