Приятелите могат да бъдат предатели, любимите – неверни, но родителите винаги остават с теб. Те са най-безценното в живота… и най-недооцененото от нас. Една притча разказва за това…

В една градина имало голямо ябълково дърво, а около него всеки ден си играело малко момче. Катерело се по него, ядяло сладките му подовете и си почивало под дебелата му сянка. То много обичало дървото и се чувствало спокойно и сигурно, когато е около него. А дървото с радост и всеотдайност се грижело на детето да не липсва нищо.

Минали години, момчето пораснало и напуснало градината. Връщало се рядко, но винаги отивало да види любимото си ябълково дърво. Нямало по-голямо щастие за дървото от миговете, в които отново били заедно с момчето. Но порасналото момче вече не искало да си играе с него.

– Вече съм голям и тези игри са ми скучни – казало то един ден. – Сега имам съвсем други занимания, трябва да уча, да се издържам.
– А мога ли да ти помогна с нещо? – с надежда попитало дървото, което искало отново да е полезно на своя приятел.
– За съжаление, единственото от което се нуждая, са пари, а ти едва ли имаш.
– Така е, пари нямам, но ако обереш ябълките ми и ги продадеш, ще можеш да си купиш каквото ти е нужно.

Момчето се зарадвало на предложението, събрало всички ябълки и доволно си тръгнало.
Времето минавало, момчето се превърнало в млад мъж. Той все по-рядко се отбивал при старото дърво, а когато се задомил, почти не намирал време да посещава своя приятел, тъй като вече имал свой живот, изпълнен с нови преживявания и проблеми. Пък и живеел далече от градината…
Дървото се чувствало самотно и тъжно, но с трепет брояло дните до всяка нова среща.

Един ден младият мъж се появил, замислен и угрижен. Дървото щастливо го приветствало и с плаха надежда попитало:
– Толкова ми липсваш… Няма ли да останеш малко по-дълго при мен?
– Нямам време. Трябва да се грижа за семейството си.
– Но защо си толкова угрижен? – с тревога попитало дървото.
– Имаме нужда от къща, но все още не мога да си го позволя. Можеш ли да ми помогнеш?
– Съжалявам, не мога да ти купя къща. Но ако вземеш ствола и клоните ми, ще можеш да направиш от тях чудесен дом.

Мъжът отсякъл дървото и си тръгнал доволен и спокоен. А после не се появил дълго време.
Дървото отново останало тъжно и самотно. Докато един ден, след много години, мъжът, остарял и изморен, се появил при старото дърво.
– Колко се радвам, че дойде, момчето ми… Но вече нямам какво да ти дам. Ябълки нямам, дори и сянка не мога да ти предложа… Само един пън ми остана – печално промълвило то.
– Нищо не ми трябва вече – уморено въздъхнал мъжът. – Искам само да поседна, да си почина и да помълча заедно с някой, който ме обича. И знаеш ли, бих дал всичко да можех отново да съм малко момче и да си поиграя под прохладната ти сянка…

И седнал на ябълковия пън, а дървото щастливо се усмихнало през сълзи.

Всъщност така минава нашият живот. Когато сме малки, обичаме да бъдем с нашите родители, а после порастваме, създаваме свой живот и ги напускаме. Връщаме се в родния дом все по-рядко и когато се нуждаем от нещо, търсим помощта им. И каквото и да става, те винаги са наша опора и правят всичко, за да бъдем щастливи. А когато самите ние остареем и помъд­реем, разбираме какво са правили за нас и колко ценни са били миговете, прекарани с тях…

Притчата е част от сборника ПОПИТАЙ МЪДРЕЦА: 150 ПРИТЧИ ЗА ВЕЛИКАТА ТАЙНА НА ЖИВОТА, издателство Гнездото

Ако познавате първия сборник с притчи, вероятно знаете какъв незаменим помощник в трудни моменти могат да бъдат тези малки истории с техните простички духовни напътствия и поуки. Втората книга от поредицата, „ПОПИТАЙ МЪДРЕЦА“, ще ви отведе на едно ново пътуване към себе си, след което ще се почувствате по-мъдри, по-силни и умиротворени. И може би ще успеете да се докоснете до Великата тайна на живота.

Просто отворете сърцето си и се потопете в мъдростта на вековете…