Героите на Бакман са обикновени хора, с обикновени съдби. Те са истински, разпознаваеми и живи. Чувстваме ги познати и близки. И затова ни докосват. Защото техните вълнения са и наши вълнения. Това са нашите тревоги и радости, страхове и победи, слабости и достойнства. Тук всичко е правдиво и семпло – и хора, и съдби; и истина, и мъдрост.
И понякога, само понякога, обикновените и незабележими хора – някак случайно, по неволя и под натиска на обстоятелствата – извършват необикновени неща.

Нека да се насладим на една малка част от тези семпли, но докосващи истини.

В края на краищата това е всичко, което можеш да искаш от един човек. Да признае, че не знае всичко.

Да обикнеш някого, е като да се преместиш в къща (…) Първоначално се влюбваш във всичко ново, всяка сутрин се удивяваш, че нещата са твои, сякаш се страхуваш, че някой неочаквано ще се втурне вътре и ще обясни каква ужасна грешка е станала, че няма начин да живееш на това прекрасно място. С течение на годините стените се зацапват, дървото се напуква, вече обичаш къщата не толкова заради съвършенството ѝ, а заради недостатъците. Вече познаваш всички кътчета и ъгълчета. Знаеш как да накараш ключа да не заяжда, когато навън е студено. Знаеш коя от дъските поддава, когато стъпиш върху нея, как да отвориш вратата на гардероба, без да скърца. Това са малките тайни, които превръщат дома ти в истински дом.

Да бъдеш родител, означава вечно да се чувстваш като твърде малко одеяло. Колкото и да опитваш да завиеш всички, все на някого ще му е студено.

Любовта, която родителите изпитват към децата си, е особена. Обичта ни към всички други хора има начало, но не и тази към децата. Тях ги обичаме вечно, обичали сме ги още преди да съществуват. Колкото и да се подготвят, всички майки и татковци минават през миг на съвършен шок, когато цунамито от чувства ги залее и те загубят опората под краката си. Непонятно е, защото няма с какво да се сравни. Като да говориш с човек, прекарал целия си живот в тъмна стая, и да се опиташ да му опишеш пясъка между пръстите на краката или снежинките по езика. Душата се преобръща.

Защото това е работата на родителите: да бъдат рамене. Рамене, на които децата им могат да седнат, за да видят света, когато са малки, на които да стъпят, за да достигнат небето, когато са големи, и на които да се облягат, когато залитат и се колебаят.

Ако хората действително бяха толкова щастливи, колкото изглеждат по интернет, то в интернет нямаше да има толкова много проклето съдържание, защото никой човек, който има страхотен ден, не прекарва половината от него в това да се снима.

Смъртта е нещо странно. Хората изживяват целия си живот, сякаш тя не съществува, а тя често се оказва един от най-силните мотиви за живот. Някои от нас с течение на времето са така обсебени от нея, че животът ни става по-труден, ние самите ставаме по-големи инати, зареждаме се с повече ярост. Някои имат нужда от непрекъснатото ѝ присъствие, за да усетят антитезата. Други така се вманиачават по нея, че влизат в чакалнята много преди тя да оповести пристигането си. Страхуваме се от нея, а повечето от нас се страхуват най-вече защото може да ни отнеме някого. Най-големият страх от смъртта е, че тя ще ни подмине. Че ще ни остави сами.

Никога не вярвайте на хора, които нямат нещо в живота си, което да обичат повече от всичко на земята.

Не се бийте с чудовища, защото можете да станете такова. Ако погледнете в бездната достатъчно дълго, бездната се вглежда във вас.

Не всички чудовища са били чудовища в началото. Някои са чудовища, родени от скръб.

Религията е нещо между теб и други хора, пълна е с тълкувания, теории и мнения. Но вярата… тя е само между теб и Бог.

Ако можете да бъдете чути, тогава съществувате.