В края на междуселския път растяло хилаво смокиново дръвче. Хората го наричали Грозника. То имало криво стъбло на кафяви петна, тънички полусухи клони и твърде едри, пръснати нарядко листа. Ако не бил сочният им зелен цвят, човек можел да вземе Грозника за мъртъв. Но той, както и всички дървета, зиме заспивал, а напролет се пробуждал. Бил жив.

Почти всички смокинови дървета в селището се сдобили със стопани: местата се изкупували, издигали се огради, строели се къщи, а дърветата се радвали, че ги поливат редовно, и вече не чакали с нетърпение всеки дъжд. Грозника обаче нямал късмета да порасне на хубаво място, а самотно стърчал край пътя. Никой не искал да купи мястото – не ставало за строеж.

Цяло лято смокиновото дръвче се задъхвало от прахоляка на преминаващите коли. А в края на юли пияният син на прокурора Сабиг се блъснал в него с бащината си волга. Стъблото му се прекършило, но не се счупило докрай. Три дни от наранената сърцевина на Грозника изтичала прозрачна течност. С треперещи листа, събрал последни сили, той се обръщал към палещото слънце и се молел за изцеление. Грозника искал да живее, за да е полезен на хората и да храни децата с медените си плодове.

Край умиращото дърво минавали коли с безгрижни пътници. Грозника им махал умолително с клони, но никой не забелязвал болката на ближния. Прекършено дръвче край пътя – чудо голямо!

Въпреки безразличието на хората, Грозника не преставал да ги обича. Истинската обич е безкористна, тя не иска нищо в замяна. Ако иска, значи не е обич.

На петия ден в ламаринената будка с надпис „Поправка на обувки“ се върнал от града майстор Гошгар – побелял прегърбен старец, кореняк, роден на солената абшеронска земя. Баща му, Фарух бей, бил уважаван лекар хомеопат, излекувал стотици деца от близките села. Ала колкото отзивчив и състрадателен бил Фарух бей към своите пациенти, толкова деспотичен и безсърдечен бил към единствения си син Гошгар. Гошгар растял хилаво и мълчаливо момче – пълна противоположност на своя снажен, висок баща.

Малкият Гошгар все се въртял около баща си. И веднъж, разглеждайки бурканчетата с разноцветни лекарства в бащиния кабинет, момчето се подхлъзнало и паднало, хващайки се за една от висящите полици. Фарух бей чул шума и веднага дотичал в кабинета си. Когато видял сина си, проснат на пода сред счупените шишенца, процедил през зъби:

– Махай се оттук, грозник такъв!

Гошгар ясно запомнил жестокия бащин глас и обидното „грозник“.

Може би затова в хилавото, умиращо смокиново дръвче майстор Гошгар познал себе си – момчето, което не било като другите, момчето, което всички отблъсквали и което не биели в училище само от уважение към баща му.

Гошгар намазал пречупеното стъбло на Грозника с пчелен восък и го превързал стегнато с парче телешка кожа, напоена с масло от черен кимион. Седнал край дръвчето, което вече започвало да се посъвзема от раната си, а в мислите му изплували спомени.

Изведнъж отнякъде се разнесъл писклив глас и откъснал Гошгар от спомените му. Отворил очи и видял пред себе си градинаря на прокурора Сабиг, който стискал в ръцете си брадвичка.

– Сабиг бей нареди да отсека това скапано дърво. Одрало е дясната страна на новата му волга. Дръпни се настрани, майсторе, аз бързо ще се справя.

Гошгар изслушал градинаря, изправил се бавно и закрил Грозника с тялото си. Листата на дръвчето затрептели.

– Върви си с добро, Мехман. Дървото на никого не пречи. И предай на прокурора, че отсега нататък Гошгар, синът на лекаря, който лекуваше покойния му баща, ще отглежда това смокиново дърво и ще се грижи за него.

Градинарят си отишъл и повече не се върнал. А черната волга всяка сутрин минавала покрай Грозника и покрай къщичката на Гошгар, който за пръв път от седемдесет и три години насам използвал името на баща си. Навремето бащата на прокурора получил инсулт, а лековете на Фарух бей го вдигнали на крака.

„Фарух бей, уважението към теб спаси живота на едно същество, което не е като другите. Нека Всевишния ти дари покой на оня свят“, отправил молитва Гошгар.

След това още три пъти други съседи искали да отсекат Грозника, но майсторът го бранел:

– Не го пипайте! Всеки заслужава да получи втори шанс. И дърветата заслужават. С какво ви пречи?

Масата стъпква слабите или онези, които изглеждат слаби. А за някого защитата на безпомощния може да се превърне в смисъл на живота. Дори ако този безпомощен е дърво, а не човек.

Наближавал септември, а във въздуха вече се долавяла есенна печал. Един по един туристите си заминали, отнасяйки със себе си летните си спомени.

Гошгар се заел да изолира ламаринената будка и да я стегне за зимата. Той толкова се привързал към Грозника, че след края на лятото решил да не се връща в малкото си едностайно жилище в града. Единствената му дъщеря вече имала семейство и свой дом, а жена му решила да се премести при нея. Когато тръгвала, казала на Гошгар:

– Всички мъже на място купуват на жените си диаманти. А ти поправяш обувки и пазиш някакво си дърво. Гледай да не стане така, че някой ден да дойда и да го отсека със собствените си ръце!

Гошгар ѝ обърнал гръб. После се качил на полупразния автобус и се върнал при Грозника. Взел със себе си само една сламена чанта с книга на Физули, малко дрехи и детските си снимки.

Докато пътувал в автобуса, извадил снимките и започнал да ги разглежда. Ето я баба Аида под любимата райска ябълка. Тя казвала, че на този свят на всеки човек се пада по едно дърво: „Трябва да го намериш и поне един път да го полееш. Щастието започва с благодарността“. Ето и още една малка неясна снимка – на нея баща му прегръща мъничкия, слабичък и невзрачен Гошгар с гипсирана ръка. Когато я счупил в училище, докато чакали да дойде лекар, баща му стегнал подутата му ръка с превръзка от телешка кожа, напоена с масло от черен кимион.

Следващите три години Грозника укрепнал, наедрял и престанал да трепери под поривите на северния вятър. Съседът казал, че следващото лято дръвчето ще даде първата си истинска реколта.

– Виж, майсторе, колко е пораснало… Няма да речеш, че е същото дърво, в което едно време се блъсна колата на Сабиг. А ти чу ли какво се е случило после?

Синът на прокурора пак катастрофирал със същата волга, но този път се ударил в платана в края на булеварда. Бил пиян. Могъщото дърво се разцепило, врязало се в предното стъкло и убило шофьора.

Като чул историята, майстор Гошгар навел глава, помълчал и после погледнал към Грозника. За пореден път се уверил, че хората се наказват сами и че в това Всевишния няма пръст. Наказват се с постъпките си и с последствията от тях.

Първата реколта била щедра. Майсторът набрал две кофи сочни, ароматни плодове и ги отнесъл в детския дом. Това бил дълго чаканият ден на абсолютно щастие, когато сърцето му туптяло от радост и благодарност. Дървото станало голямо, пораснали нови клони, а до него, от същия корен, към слънцето се протегнало още едно стъбло. Грозника вече не бил сам.

От онзи ден нататък хилавото дръвче вече носело името Щастливеца. Предишното му грозно име се загубило някъде из кривите каменни улички на крайбрежното селище.

Денят бил много горещ. Майстор Гошгар едва се върнал от детския дом. Стигнал до Щастливеца и задъхан, седнал под сянката му. От морето подухвал лек прохладен ветрец. Гошгар разкопчал горните копчета на ризата си, отметнал глава и затворил очи. Отново се върнал в детството…

Било септемврийско утро, а майка му подреждала закуската върху застланата с жълта покривка маса. Горещ чай и пресен хляб с масло, намазан със златист сироп от смокиново сладко.

– Хапни си спокойно, синко, не бързай – няма да закъснеем! Не се страхувай от училището, там ще научиш много нови неща, ще намериш приятели. И помни: Винаги помагай на по-слабите от теб, защото в тази помощ се крие истинската сила на човека.

Майстор Гошгар се усмихнал на майка си, отхапал от филията със смокиново сладко и заспал завинаги под любимото си дърво.

Елчин Сафарли, „Искам у дома“