Хора, природно лишени от чувство за хумор, обожават да разказват анекдоти.

Шофьори, които едва успяват да държат автомобила в своята половина от пътя, умират да поучават другите как да карат.

Шефове, които няма елементарна представа за сферата, в която работят, най обичат да извикат някой специалист „на килимчето“ и да го нахокат за нещо, което изобщо не разбират.

Но, защо, защо всички тези хора, потресаващо некомпетентни и ограничени, не го забелязват?

Всичко това се случва по силата на т.нар. ефект на Дънинг-Крюгер, на името на двама психолози от Университета в Корнел, които посвещават специално проучване на този феномен. Хората, „поразени“ от този ефект, по правило имат нисък интелект, скромно ниво на квалификация и тесен кръгозор. Белязани от тази комбинация, те просто не могат да проумеят, че решенията, които вземат са грешни, а талантите, които си въобразяват, че притежават, са неправдоподобни. Ето защо убедено вярват в правотата на всички свои действия и говорят от позицията на висша инстанция.

С времето това светоусещане придобива характер на психологическа защита: ограниченият човек започва да брани със зъби и нокти своето виждане за ситуацията, защото само ако допусне мисълта, че може и да не е прав, започва да се чувства застрашен от по-талантливите хора.

В същото време, при талантливите се наблюдава точно обратният случай: те много добре разбират колко сложни са законите на реалността, колко огромно е полето на знания, които в перспектива подлежат на овладяване – тази мъдра толерантност в крайна сметка обаче води до занижаване на самооценката за собствените им способности и подценяване на мястото, което заслужават в обществото.

„Аз знам, че нищо не знам”, повтарял мъдрецът Сократ, който водел повече от скромен живот и постоянно бил подложен на нападките на глупци, уверени в собствените си способности. Способен ли е някой от ограничените хора да направи такова признание?!

Eфектът на невежеството, облечено в самочувствие, е теоретически предсказан, а след това и експериментално потвърден още през 1999 година от специалистите по психология Дейвид Дънинг и Джъстин Крюгер. За теоретична основа на хипотезата си те са използвали наблюденията на велики учени и философи. Самият Дънинг цитира две от тях:

„Невежеството по-често ражда увереност, отколкото знание” (Чарлз Дарвин) и

„Едно от неприятните свойства на нашето време се състои в това, че тези, които изпитват увереност, са глупави, а тези, които притежават въображение и мисъл, са изпълнени със съмнение и нерешителност” (Бертран Ръсел).

А практически източник на вдъхновение да проверят експериментално теорията си става куриозно престъпление. Двамата учени са провокирани от удивителната самоувереност на един обирджия – това е МакАртур Уилър, който ограбва две банки една след друга, като преди това намазва лицето си с лимонов сок, защото прочел някъде, че лимоновият сок се използва като невидимо мастило и следователно камерите няма да „видят” и запишат лицето му. Психолозите са силно впечатлени от дълбоката некомпетентност на престъпника, който дори не се опитал да провери предварително дали е вярна представата му за прикритие, макар че обратното означавало дълги години затвор.

Така се стига и до експеримента, въз основа на който формулират своята теория за некомпетентността. Събират в една зала представители на различни сфери на дейност, но със съвършено различни нива на реални знания, и ги молят да попълнят анкета, в която да отбележат сами нивото си на компетентност в сферата, в която работят. След това участниците са подложени на редица тестове, които измерват реалното им ниво на компетентност. Накрая обобщават резултатите, като съставят графика, демонстрираща зависимостта между реалните знания и самоувереността в сферата на изява.

Учените получават несъвършена, но достатъчно красноречива парабола: в лявата част, където са събрани най-некомпетентните участници в експеримента, тя достига абсолютен апогей на стопроцентова увереност в собствените знания, способности и умения. След това кривата рязко се понижава в зоната, където е преобладаващото мнозинство от хората, добре владеещи професията си в действителност, но със занижена самооценка за своя опит и умения. Към края кривата отново се покачва – там, където са най-добрите от добрите, доказаните експерти, които добре знаят, че разбират и могат повече от добрите професионалисти. Но дори и техните резултати достигат едва две трети от пика на пълните профани.

Както установяват Дънинг и Крюгер, профаните не само надценяват своята компетентност, но и не са способни да дадат адекватна оценка на специалисти, които имат автентично високо ниво на квалификация в същата област. На всичкото отгоре, съвсем искрено не вярват, че са допуснали грешки в тестовете, измерващи реалните им знания и способности – повечето от тях упорито отстояват своето мнение, даже след като им е показано къде са сгрешили и грешките им са логично обяснени и мотивирани.

Но все пак надеждата, че слепците могат да прогледнат, остава. Дънинг и Крюгер предлагат на самоуверените невежи участници в техния експеримент да преминат специален курс на обучение, където да усвоят конкретни умения и знания, а също и методи, с чиято помощ периодично да измерват сами реалната си компетентност. Повечето от тях поне успели да проумеят, че са живели в заблуда.

Единственото, което остава загадка, е как Дънинг и Крюгер са успели да ги убедят, че имат нужда от обучение.

Източник: manager.bg