Има хора, които идват на този свят с мисията да го променят. Да разсеят мрака и да пробудят съзнанието от неговия сън. Това са ярки личности. Духовните учители в историята на човечеството. Един от тях е Петър Дънов. Животът на Учителя, както е наричан от мнозина, е удивителен разказ за необяснимото и мистичното, каквато е и неговата смърт.

Петър Дънов е роден на 11 юли 1864 г. в село Хадърча, Варненско. Израства в семейството на свещеника Константин Дъновски, който освен това е активен участник в нашето Възраждане. Дънов завършва средното си образование с диплома от Американското научно-богословско училище в Свищов. На 24 години той е изправен пред дилемата дали да се заеме с църковна дейност, тъй като има и свидетелство за протестантски проповедник, или да поеме по друг път, усвоявайки познанието на своята епоха. Така той решава да замине за Америка, където завършва последователно четиригодишен курс в Теологическата семинария на университета Дрю, Медисън, и двугодишен курс в Богословския факултет към Бостънския университет. Впоследствие преминава и кратък курс по обща медицина в Медицинския факултет на същия университет.

В този период Съединените щати се превръщат в люлка на прогреса и в символ на западната цивилизация. Наблюдава се стремглаво развитие и подем във всички сфери на обществено-икономическия живот. Всичко това оказва въздействие върху младия Дънов. Той се запознава на място с новите учения, които разтърсват основите на познанието и започват да оформят мирогледа на епохата: спиритизъм, теософия, интуитивизъм, феноменология, различни форми на идеализма.

След завръщането си на българска земя, през 1897 г., когато е почти на Христова възраст, той получава прозрение за мисията си на Земята. От този момент пътят му е предначертан и през 1898-ма изнася първата от популярните си беседи. С течение на времето Дънов изгражда собствено религиозно-философско учение, което се самоопределя като „езотерично християнство“ и окултизъм. Мнозинството от последователите му са обикновени хора, но сред тях се срещат и представители на елита – интелектуалци, писатели, художници, музиканти, а също военни и политически фигури.

Създава също Паневритмията – система от елементарни физически упражнение с музикален съпровод, предназначени да хармонизират енергиите на човека с тези на природата.

На Дънов се приписват редица предсказания за бъдещето на света. Многобройни са и разказите за мистериозните случки, описващи свръхчовешките му способности, като левитация, телепортация и др.

Такава е и историята за неговата кончина. На 20 декември 1944 г., седмица преди да почине, той изнася беседа, озаглавена „Последното слово“. Негови последователи разказват, че на 27 декември 1944 г. сутринта още по тъмно се потропало на вратата на дома му в основаното от него селище „Изгрева“ (днес квартал „Изгрев“). Служители на тогавашната милиция били изпратени да арестуват водача на Бялото братство, защото след 9-ти септември официалната власт гледа на тях като на опасна „религиозна секта“. Ранният час на ареста не бил избран случайно. Опасявали се, че многобройните последователи на Учителя ще се опитат да попречат на задържането му посред бял ден.

За изненада на служителите на новата власт вратата се отворила почти моментално и на прага се показал самият Дънов. Видът му издавал, че е тежко болен, но не и учуден от това посещение. Историята разказва, че той се обърнал към неканените гости с думите: „Очаквах ви. Дайте ми малко време да се приготвя.“

Но след като изминали твърде много минути, а Дънов не се появявал, милиционерите нахлули в къщата. И заварили Учителя мъртъв, наобиколен от неговите последователи, които вече го оплаквали. Учениците от Бялото братство обяснили, че духовният им наставник е приключил земния си път.

Това е едно от преданията за кончината на Петър Дънов, което се разпространява след последователите му. Няма как да знаем със сигурност дали този разказ е истина, или е само мит, който обгръща в още по-голяма загадъчност образа на Учител. По-съществени обаче са духовните напътствия и знанието, които Дънов завещава на поколенията след него.

Нека си припомним малка част от мъдростта и уроците, предавани в неговите беседи:

Да обича, това е работа на душата. Не се бъркайте в нейните работи.

Препятствията, които имате, са камъните, от които ще образувате стъпалата, за да се повдигнете.

Който обича, всякога дава; който не обича, взима. По това ще познаете кой ви обича и кой не ви обича.

Доброто никога не пропада. Няма случай в историята на човечеството, когато доброто да не се е върнало при онзи, който го е направил, и то с лихва.

Единственото нещо, което повдига човека, е работата. За да се проявите в каквото и да е направление, трябва да работите. Работата е свещено нещо. Работа, вършена с любов, е щастие.

За да бъде здрав, човек трябва да има три неща: светъл ум, чисти и възвишени чувства и благородна воля, за да знае винаги как да постъпва. Човек трябва да има висок идеал и да бъде господар на условията, тоест да не се влияе от външните условия, а да върви неотклонно към своята цел.

Любов, която не дава свобода на човека и не го поощрява да се качва по високи места, не е любов.

Искате ли да знаете дали даден човек ви обича, спрете се в съзнанието си. Ако мисълта за този човек никога не изчезва от съзнанието ви, ще знаете, че той ви обича. Ако и вие не изчезвате от съзнанието му, и двамата се обичате.

В плода е събрана концентрирана слънчева енергия. Костилката носи в себе си дървото. Дървото, като даде плод, пак ще се скрие в костилката. Всеки човек се съдържа в своята мисъл. Онова, което съдържа твоята мисъл, това си ти. И онова, което съдържат чувството и постъпката ти, това си ти.

Здравето на човека зависи от следните четири неща: от силата на неговия дух, от добротата на неговата душа, от светлината на неговия ум и от мекотата на неговото сърце.

Един човек е важен колкото и една слънчева система.

Любовта не се изисква. Който иска любов, той няма любов в себе си.

Ако мъжете и жените се съединят в името на онези закони, които съществуват в природата, те могат да преобразят света!

Биографичните данни са по материали на Константин Златев и „168 часа“