– Не мога да простя – каза тя. – Не мога да забравя.

– Прости… – помоли я Ангелът. – Прости, ще ти стане по-леко.

– За нищо на света – стисна устни тя. – Това не може да бъде простено. Никога!

– За отмъщение ли жадуваш? – обезпокоен я попита той.

– Не, няма да отмъщавам. Аз съм над тези неща.

– Тогава искаш сурово наказание?

– Не знам какво наказание би било достатъчно.

– Рано или късно всички плащат за своите решения. Но всички плащат… – тихо каза Ангелът.

– Да, знам.

– Тогава прости! Махни този товар от себе си. Сега си далече от хората, които са те наранили.

– Не. Не мога. И не искам. Няма прошка за тях.

– Добре, твоя работа – въздъхна Ангелът. – И къде смяташ да пазиш обидата си?

– Тук. И тук – докосна тя сърцето и главата си.

– Моля те, внимавай много – каза той. – Отровата на обидата е много опасна. Може да се превърне в камък, който да те завлече към дъното. Може и да възпламени гняв, който изгаря всичко наоколо.

– Това е Камъкът на паметта и благородният Гняв – прекъсна го тя. – Но те са на моя страна.

И обидата се заселила точно там, където тя посочила – в главата и в сърцето ѝ.

Тя била млада и здрава, изградила живота си, омъжила се, родила деца, създала приятелства. Понякога се обиждала и на тях, но прощавала за важните неща. Понякога се сърдела и се ядосвала, тогава пък те прощавали на нея. Имало от всичко по малко в живота ѝ, но тя се опитвала да не си спомня за ГОЛЯМАТА обида в живота си.

Минали много години. И тя отново чула ненавистната дума „простѝ“.

– Мъжът ми ме предаде. С децата постоянно имаме търкания. И парите не ме обичат… Какво да правя? – попитала възрастния психолог.

Той внимателно я изслушал, но през цялото време я разпитвал за детството ѝ. Това не ѝ харесало и тя непрекъснато се опитвала да насочва разговора в сегашното време, но той отново се връщал към детските ѝ години. Тя се чувствала така, сякаш психологът се разхожда из най-затънтените ъгълчета на паметта ѝ, опитвайки са да измъкне оттам дългогодишната обида.

И се съпротивлявала. Но така или иначе той видял всичко.

– Трябва да се пречистите – заговорил той. – Вашите обиди са се размножили. Върху тях са се натрупали нови и нови обиди – като полипи на коралов риф. И този риф е станал препятствие на пътя на потоците от жизнена енергия. Затова имате и лични, и финансови проблеми. Този риф има остри краища, които нараняват нежната ви душа. А вътре в него са се настанили и оплели най-различни емоции, които отравят кръвта ви…

– Да, и аз имам такова усещане. От време на време съм много нервна, изпадам в депресия и дори понякога ми се иска да умра… Добре, трябва да се пречистя. А как?

– Простете за първата, главната обида – посъветвал я психологът. – Ако изчезне фундаментът, и кораловият риф ще се натроши.

– За нищо на света! – възкликнала тя. – Тази обида е напълно справедлива. От всичко, което се случи, аз имам право да бъда обидена!

– Какво искате вие – да сте права или да сте щастлива? – попитал психологът.

Но жената не му отговорила. Просто станала и си тръгнала, вземайки със себе си и своя коралов риф.

Минали още няколко години. Жената отново била на преглед, само че този път при лекар. Лекарят разглеждал снимките и изследванията, смръщил се и прехапал устни.

– Докторе, защо мълчите? – не издържала тя.

– Имате ли роднини? – попитал лекарят.

– Родителите ми починаха, с мъжа ми сме в развод. Имам деца и внуци. Но защо са ви моите роднини?

–  Вижте, вие имате тумор в мозъка. – И лекарят ѝ показал на снимката. – И съдейки по изследванията, туморът не е добър. Това обяснява постоянното ви главоболие, безсънието и бързото изморяване. Най-лошото при такива нови образувания е, че растат много бързо.

– Значи сега трябва да се оперирам, така ли? – попитала тя, изтръпнала от ужасно предчувствие.

Лекарят се смръщил още повече:

– Ето кардиограмите ви за последните години. Сърцето ви е много слабо. Сякаш е притиснато от всички страни и не може да работи с пълен капацитет. Може и да не издържи операцията. Затова най-напред трябва да излекуваме сърцето. А после…

Той не довършил изречението, но жената разбрала, че „после“ може и да няма. Или сърцето няма да издържи, или туморът ще я довърши.

– Между другото, кръвните ви показатели също са лоши. Ще ви предпиша лекарства – продължил лекарят. – Но и вие трябва да си помогнете сама. Трябва да приведете организма си в относителен ред и заедно с това морално да се подготвите за операцията.

– Но как?

– Положителни емоции, топли отношения, общуване с близки хора. В края на краищата може и да се влюбите. Извадете старите албуми със снимки, спомнете си щастливото детство…

Жената се усмихнала насила.

– Опитайте се да простите на всички, особено на родителите си – неочаквано казал лекарят. – Това много облекчава душата. Имал съм такива случаи, когато прошката е правила чудеса.

– Нима? – иронично попитала тя.

– Знаете ли, в медицината има много помощни инструменти. Прошката също може да бъде лекарство. При това е безплатно и без рецепта.

Да простиш или да умреш? Да умреш, но да не простиш? Когато изборът е вече въпрос на живот и смърт, трябва само да решиш в каква посока да гледаш.

Главата я болеше. Сърцето я стягаше.

„Къде смяташ да пазиш обидата си? Тук. И тук.“ – спомни си тя.

Сега точно там я болеше. Обидата се беше разпростряла навсякъде. Но искаше още и още. Тя искаше да притисне стопанката си и да завладее цялото ѝ тяло. Глупавата обида не разбираше, че тялото няма да издържи и ще умре.

И тя си спомни за главните виновници от детството си – майка ѝ и баща ѝ, които през цялото време или работеха, или се караха. Нищо не помогна – нито шестиците и грамотите в училище, нито изпълнението на всичките им изисквания, нито протестите и дори бунтът. А после се разделиха и всеки създаде ново семейство. Където се оказа, че няма място за нея. На 16 години я изпратиха в техникум в друг гард. Връчиха ѝ билет, един куфар с дрехи и малко пари.

Тогава тя изведнъж порасна. И реши: „Никога няма да им го простя!“.

Тя носеше тази обида през целия си живот и се закле, че обидата ще умре заедно с нея. Както изглеждаше, май така и щеше да стане…

Но тя имаше деца, имаше внуци… и онзи вдовец от работата, който неумело се опитваше да я ухажва.

Не искаше да умре! Рано беше да умира!

„Трябва да простя! – реши тя. – Поне да пробвам…“

– Родители, прощавам ви за всичко – неуверено каза тя. Думите ѝ прозвучаха жалко и неубедително.

Тогава взе лист хартия и написа: Уважаеми родители! Скъпи родители! Повече няма да ви се сърдя. Прощавам ви за всичко.

Усети горчивина в устата. Сърцето ѝ се сви, а главата я заболя още повече. Но тя стисна химикалката още по-здраво и продължи да пише:

Прощавам ви. Прощавам ви.

Никакво облекчение. Усети само леко раздразнение.

– Не така – прошепна ѝ Ангелът. – Реката винаги тече в една посока. Те са по-стари. Ти си младата. Те са били преди теб, ти си след тях. Те са те родили, те са ти дали възможността да се появиш на този свят. Бъди благодарна за това!

– Аз съм благодарна – произнесе жената. – И наистина много ми се иска да им простя.

– Децата нямат право да съдят родителите си. Родителите не прощават. От тях се иска прошка.

– За какво? Нима аз съм им направила нещо лошо?

– Ти си направила зло на самата себе си. Защо държа тази обида толкова дълго в себе си? Защо непрекъснато те боли главата? Какъв камък носиш в сърцето си? Какво трови кръвта ти? Защо животът ти не тече като пълноводна река, а се процежда като пресъхнал ручей? За какво се бориш – за правдата си или за здравето си?

– Нима всичко това е заради тази обида към родителите ми? Това ли е, което ме разболя?

– Аз те предупреждавах – напомни ѝ Ангелът. – Ние винаги предупреждаваме: не трупайте обиди, не ги носете, не се тровете с тях… Но ако човек направи своя избор в полза на обидата, ние нямаме право да се месим. А когато направи избор в полза на прошката, тогава сме длъжни да помогнем.

– Все още ли мога да разруша този коралов риф? Или вече е късно?

– Никога не е късно да опиташ – меко каза Ангелът.

– Но те вече са мъртви! Как да им поискам прошка сега?

– Ти поискай прошка. Те може да те чуят. Може и да не те чуят. Но в края на краищата  ти го правиш за себе си.

– Мили родители… – започна тя. – Простете ми, моля ви, за това, че… Изобщо простете ми за всичко.

Тя говори известно време, после замълча и се заслуша в себе си. Никакво чудо не се случи – сърцето я стяга, главата я боли. Никакви особени чувства. Всичко си е както преди.

– Аз самата не си вярвам – призна си тя. – Минаха толкова години…

– Опитай по друг начин – посъветва я Ангелът отново. – Превърни се отново в дете.

– Но как?

– Коленичи… и се обърни към тях, както в детството: Мамо, татко…

Жената се поколеба за миг и се отпусна на коленете си. Събра ръцете си, обърна поглед нагоре и произнесе: „Мамо, татко…“ Очите ѝ бяха широко отворени и неусетно се напълниха със сълзи. „Мамо, татко… аз съм… вашето момиче… простете ми…. простете ми!“

Разтресе се в ридания и сълзите рукнаха от очите ѝ като река. А тя повтаряше и повтаряше: „Простете ми… Простете ми… Моля ви, простете ми… Нямах право да ви съдя. Мамо, татко…“

Мина доста време, преди да секнат сълзите ѝ. Омаломощена, тя стоеше на пода.

– Как си сега? – попита я Ангелът.

– Не знам… не разбирам. Чувствам се напълно празна – отговори тя.

– Прави това всеки ден в продължение на 40 дни – каза Ангелът. – Като курс на лечение. Като химиотерапия. Или, ако искаш, вместо химиотерапия.

–  Да, да… Ще го направя. 40 дни…

В гърдите ѝ нещо пулсираше, през тялото ѝ сякаш премина огнена вълна. Може би това бяха отломките от кораловия риф…

За пръв път от много, много време, просто без причина, главата не я болеше.

Автор: Ирина Сьомина – Елфика; Превод: Gnezdoto