Имало една богиня. Като всички богини тя била необикновено красива и могъща, и, разбира се, вечна. Тя наблюдавала отвисоко човешките същества и се чудела на техните странни, объркани действия. И един ден ѝ се приискало да изпита вълненията и трепетите на човешкото сърце. Пък и вечността можела да почака, мислела си тя, нали е вечност, няма да се свърши!
Така че взела решение да посети човешкия свят. Избрала си една девойка, съвсем обикновена, и се вселила в сърцето ѝ.

Това се случило в един приказен ден, когато във въздуха се носел сладкият аромат на пролет, а светът отново се пробуждал за живот. Момичето тъкмо се прибирало от работа и в един миг богинята промълвила: „Как жадувам да се слея с природата, да поговоря с небето… Хайде да се качим в планината“. Но девойката отговорила: „Сега не мога. Имам много домакинска работа за вършене, трябва да изпера, да изчистя…“. И забързала към вкъщи.

Една вечер след няколко дни богинята пак се обадила: „Как ми се иска да погледам звездите…“.
„Сега не мога. Утре ще ставам рано“ – прекъснала я сухо девойката и легнала да спи.

Веднъж, докато момичето минавало покрай един магазин, богинята ахнала при вида на роклята, изложена на витрината: „Ах, каква прелестна рокля – бяла на червени цветя! Точно като за мен!“. „Не, тази рокля не е за мен. Прекалено крещяща е!“ – казало момичето.

Друг път богинята казала: „Важно е да поспя, за да може да ми се яви сън, който ще разкрие какво е предначертала съдбата“. Но девойката подхванала старата песен: „Сега не мога. Чака ме планина от мръсни съдове, а имам и още много работа за довършване…“.

Скоро след това девойката се запознала с чужденец, който се влюбил в нея до полуда. Престоят на мъжа отивал към края си и той започнал да я увещава да замине с него и да заживеят заедно в родната му страна – всъщност любимата ѝ страна, която тя открай време мечтаела да посети. Докато ѝ говорел за прекрасното бъдеще и щастието, което ги очаква, очите и усмивката му преливали от нежност и любов.

„Ще бъде вълшебно!“ – възкликнала богинята.
„Глупости! Никъде няма да ходя – отсякла девойката. – Та аз почти не го познавам. Този човек може да се окаже престъпник. Пък и как ще живея в чужда страна, какво ще работя там… Тук ми е добре.“

Понякога обаче момичето вдъхвало сладкия пролетен аромат, притваряло очи с наслада и се заслушвало в тихия, нежен глас на богинята в нея: „Ето ме, това съм аз…“. Когато копнеело за нещо с цялото си сърце и то наистина се случвало, удивено си мислело: „И това ако не е чудо!“. А увереният глас на богинята отеквал в сърцето му: „Не, не е чудо. Това съм аз“.

Минало време. Девойката срещнала друг мъж. И макар да не била кой знае колко влюбена, започнала връзка с него.

– Кое е това, което най-много харесваш у мен? – попитала го тя един ден.
– Не мога точно да определя. Усещам у теб някаква… особена сила, увереност – отвърнал мъжът.
„Това е моята благоразумност!“ – решила девойката. „НЕ, ТОВА СЪМ АЗ!“ – извикала богинята в нея.

Наскоро мъжът ѝ предложил брак и девойката решила, че този път ще приеме. „Но ти не обичаш този човек. Ще бъдеш нещастна с него!“ – звучал гласът на богинята. „Той печели доб­ре и ще ми осигури всичко, от което имам нужда. Ще бъда щастлива и всички ще ми завиждат“ – възразила девойката.
И така, омъжила се и заживяла с избраника си.

Един ден нейна приятелка ѝ предложила да се запишат на танци. „Страхотно! Обожавам да танцувам“ – прозвучал гласът на богинята. „О, не мисля, че идеята е добра – казала младата жена. – Вечер трябва да се прибирам при мъжа си и да му приготвям топла вечеря. Не искам да си помисли, че съм лоша домакиня.“

Веднъж, в един мразовит зимен ден, прибирайки се от работа, жената си мечтаела само за едно: как мъжът ѝ ще я посрещне на вратата, ще свали палтото ѝ, ще сгрее премръзналите ѝ пръсти и ще ѝ приготви горещ чай, за да се стопли…

Докато си представяла тази картина, младата жена стигнала до дома си и точно пред входната врата видяла свито на топка котенце, снежнобяло, с едно сиво ушенце. Бедното създание изглеждало премръзнало и много слабо. Очите му едва-едва се отворили, за да я погледнат. Станало ѝ жал за животинката и понечила да я вземе, но се отказала.

„Прибери го вкъщи“ – казала богинята.
„Не, мъжът ми не обича животните“ – възразила жената.
„Не виждаш ли колко е слабо, студът ще го довърши. Ако сега не го вземеш, до сутринта ще е загинало“ – изтъкнала очевидното богинята.
„Не мога. Семейното щастие ми е много по-скъпо!“
„Щом е така, аз ще си отида“ – предупредила богинята.
„Върви си. Ти не си ми нужна.“
Богинята не отговорила. Вече си била отишла.

Жената влязла във входа и когато стигнала до вратата на апартамента, нетърпеливо позвънила на вратата. Ръцете ѝ били заети с тежки торби с покупки и не можела да потърси ключа си. Отвътре се чувал приглушеният звук на телевизора. Но никой не ѝ отворил.

Леко разочарована, тя оставила покупките на земята, извадила ключа си и влязла. Мъжът ѝ просто си седял в креслото и невъзмутимо гледал телевизия. Когато я чул да влиза, той без дори да обърне глава, извикал към нея:
– Защо се забави толкова? Гладен съм, сложи ми да ям.

И продължил да гледа телевизия.
Изведнъж я обзело отчаяние. Разочарованието се стоварило с цялата си тежест върху плещите ѝ. Идвало ѝ да изкрещи, но нямала сили… Вече нямала сили за нищо.

След около месец мъжът ѝ я напуснал заради друга жена. Съперницата ѝ се оказала двайсетгодишна привлекателна художничка, която живеела в същата сграда.

Това било тежък удар за жената. Заредили се тягостни зимни дни и тя потъвала във все по-дълбока меланхолия. Непрекъснато се чувствала потисната. Крепяла я единствено мисълта за наближаващата пролет. Надявала се, че, както и преди, с идването на пролетта ще ѝ стане по-леко.

Пролетта дошла, но нищо не се променило. Не се почувствала по-жива, не усетила дори онзи прилив на безпричинна радост и енергия, които напролет изпълвали тялото ѝ. За да пов­дигне духа си, тя си купила онази красива рокля на червени цветя, която богинята в нея толкова много харесвала. Но щом се прибрала вкъщи и я облякла, видяла в огледалото една обикновена жена на средна възраст – безцветна, скучна и тъжна.

Тогава жената се качила в планината и дълго викала богинята, но никой не ѝ отговорил.
А един неделен ден, докато гледала разсеяно през прозореца, вдигнала поглед към една от терасите и там видяла бившия си мъж, прегърнал своята нова любима. Тя изглеждала толкова свежа и лъчезарна, сияела от щастие и се смеела звънко. Била облечена в ефирна рокля на яркочервени цветя, а в ръцете си държала котка. Снежнобяла. С едно сиво ушенце.

Има два начина да изживеете живота си: като нещо обикновено или като чудо!
Айнщайн

Притчата е част от сборника ПРЕДАЙ НАТАТЪК ЛЮБОВТА: 150 ИСТОРИИ ЗА ЧУДОТО НА ЖИВОТА, издателство Гнездото

Ако тихият глас на сърцето ви е заглушен от хилядите незначителни и безсмислени неща, с които е пълен животът ни, тази книга ще ви помогне да си припомните онези истински и важни неща, които са в най-съкровените кътчета на сърцето. Защото те винаги са били там.

В „ПРЕДАЙ НАТАТЪК ЛЮБОВТА“, третата книга от колекцията с притчи, подбрахме 150 малки и топли истории, повечето от които са така наречените съвременни притчи. Техните сюжети са от нашето съвремие, а някои дори са по действителни случаи.

Тези истории ще заредят деня ви с енергия, ще стоплят сърцето ви и ще ви успокоят след дългия ден…