Астрид Линдгрен: Ако съм успяла да озаря дори едно-единствено тъжно детство, съм напълно удовлетворена
Астрид Линдгрен: Ако съм успяла да озаря дори едно-единствено тъжно детство, съм напълно удовлетворена
Шведската писателка Астрид Линдгрен (1907-2002) е важна личност в живота на милиони деца и възрастни от цял свят. Кой не е израснал с „Пипи дългото чорапче“, „Емил от Льонеберя“ и „Карлсон от покрива“…
Тя събуди в нас любовта към приключенията, разказа ни по забавен и вдъхновяващ начин за приятелството и не ни позволи да забравим, че детството може да бъде самотно, тъжно и драматично време, не по-малко важно от живота на възрастния човек. Че това какви ставаме, зависи от това какви сме били като деца.
Приживе Линдгрен получава хиляди писма от свои почитатели, в които я питат какво я е вдъхновявало за обичаните от всички книги, какви послания е закодирала в тях и как са се родили някои от най-ярките образи, които остават живи и до днес. Тя отговаря на всички с това отворено писмо, което е истински вдъхновяващ разказ за един дълъг, пъстър и интересен живот, в който най-важното послание е: „Никога не забравяйте своето детство!“.
„Нека започна от самото начало. Родена съм през ноември 1907 г. в стара червена къща, заобиколена от ябълкови дръвчета. Аз съм второто дете на Самуел Аугуст Ериксон и съпругата му Хана. Фермата, в която живеехме, се наричаше – и все още се нарича – „Нес“. Тя се намира недалеч от градчето Вимербю в южната шведска провинция Смоланд. Къщата е построена през 1411 г. и е била жилище на местния свещеник. Баща ми обаче не беше свещеник, а фермер, който бе само наемател.
След мен в старата червена къща се родиха още две деца. Така станахме четирима — Гунар, Астрид, Стина и Ингегерд. В „Нес“ прекарахме щастливо детство, като децата от книгите за село Шумотевица. Ходехме на училище във Вимербю, което не беше далеч дори за пешеходец. Но също като децата от Шумотевица, един ден трябваше да пораснем и да се срещнем с Големия свят. Аз заминах за Стокхолм, където учих за секретарка, започнах работа в един офис, омъжих се и родих две деца – Ларс и Карин. Те постоянно молеха да им разказвам приказки.
И аз разказвах. Но тогава не пишех книги. О, не, бях решила да не го правя. Докато ходех на училище, хората често казваха: „Сигурно ще станеш писателка, когато пораснеш“. Дори ме дразнеха, като ме наричаха „Селма Лагерльоф от Вимербю“. Вероятно това ме беше изплашило. Дори не смеех да опитам да пиша, макар някъде дълбоко в себе си да бях убедена, че писането може да бъде много забавно.
Сега следва въпросът, който ми задават най-често: „Какво ви накара да се захванете с писането?“. Вече съм отговаряла на този въпрос милион пъти, но ще ви разкажа всичко още веднъж.
През 1941 г. моята седемгодишна дъщеря Карин се разболя от пневмония. Всяка нощ, когато седях край леглото ѝ, тя ме молеше да ѝ разкажа някаква история. Една вечер, крайно изтощена, аз я попитах какво иска да чуе, а тя отговори: „Разкажи ми за Пипи Дългото чорапче!“ (беше измислила това име в момента). Аз дори не попитах коя е Пипи Дългото чорапче, а започнах да съчинявам истории за нея. И тъй като името ѝ беше много смешно, самото момиченце също излезе изключително забавно. Пипи стана истинска любимка на Карин, а по-късно и на приятелите ѝ. Децата ме караха да разказвам за нея отново и отново.
В една снежна вечер през 1944 г. се разхождах в центъра на Стокхолм. Под току-що навалелия сняг имаше тънка ледена коричка. Подхлъзнах се и паднах, като изкълчих глезена си. Наложи се да лежа у дома известно време, докато се оправя. За да минава времето по-бързо, започнах да записвам историите за Пипи (стенографски – все още първо стенографирам книгите си, а стенография знам от практиката си като секретарка).
През май 1944 г., когато Карин беше на десет години, завърших книгата за Пипи Дългото чорапче и ѝ я подарих за рождения ден. Изпратих копие на един издател, като изобщо не вярвах, че той ще хареса романа. Самата аз намирах Пипи за обезпокоителна.
Спомням си, че дори завърших писмото си до издателя с думите: „Надявам се, че няма да уведомите Социалните служби“. (Трябва да ме разберете, все пак вече имах две деца и се страхувах, че чиновниците могат да си зададат въпроса що за майка е тази, щом съчинява подобни истории!)
Както и очаквах, ръкописът беше отхвърлен, но междувременно аз бях написала още една книга. Вече бях разбрала колко забавно е писането. Новата ми книга се казваше „Брит-Мери изповядва душата си“. Изпратих я на издателство „Рабен и Сьогрен“, които бяха обявили конкурс за книги за момичета. И какво мислите – спечелих втора награда!
Още смятам, че тази есенна вечер през 1944 г., когато научих за спечелената награда, е най-щастливият миг в живота ми. През следващата година същото издателство обяви нов конкурс за детска книга. Аз участвах с преработения ръкопис на Пипи и тогава спечелих първата награда.
Пипи имаше голям успех, въпреки че много хора я намираха за шокираща и се страхуваха, че децата им ще започнат да ѝ подражават. „Никое нормално дете не може да изяде цяла торта наведнъж!“, писа ми възмутен читател. Той, разбира се, беше прав. Също така е вярно, че никое нормално дете не може да вдигне кон с една ръка.
През 1946 г. „Рабен и Сьогрен“ обявиха още един конкурс – този път за детска детективска история. Предложих им „Кале Детектива“, спечелих първата награда, която разделих с още един автор. Това беше последният конкурс, в който участвах, но не бе последната ми книга.
Оттогава насам те станаха около 40, плюс безброй рисувани книжки, няколко пиеси и текстове за песни. Работила съм също с радиото, телевизията и филмовата индустрия. От 1946 до 1970 г. оглавявах детската редакция в „Рабен и Сьогрен“.
От 1952 г. съм вдовица. И двете ми деца създадоха семейства. Вече имам седем внука и пет правнука. Синът ми почина през лятото на 1986 г.
Книгите ми са преведени на над 50 езика, но нека да отбележа, че не всички книги са преведени на всичките 50 езика.
Дотук беше лесно да ви разкажа всички тези неща. Много по-трудно ми е с въпроси като: Какво послание отправяте с книгите си?; Какво искате да кажете на децата с героиня като Пипи Дългото чорапче?; Как автор на детски книги може да образова младите читатели и да им повлияе?; Каква трябва да бъде хубавата детска книга?
За да отговоря на тези въпроси, нека просто кажа, че в книгите ми няма никакви послания – нито в „Пипи“, нито в която и да било друга. Пиша, за да забавлявам детето, което живее в мен, и мога само да се надявам, че така доставям радост и на други деца. Не мога да дам отговор каква трябва да бъде хубавата детска книга (и защо хората никога не питат каква трябва да бъде хубавата книга за възрастни?).
Единственото ми ръководно начало е „достоверност“ (в художествения смисъл на думата). Веднъж ме попитаха: „Защо никога не сте писали за дете на нещастно семейство от крайните квартали?“. Отговорът е, защото пиша само за нещата, които познавам, а не знам какво значи да си дете на нещастно семейство от крайните квартали. Сигурна съм обаче, че някъде по света има дете, което наистина знае това и което някога ще го опише.
Това, което добре познавам – може би е по-добре да кажа познавах – е животът в малко градче или ферма в Южна Швеция. Затова действието в моите книги се развива на такива места. Пипи Дългото чорапче, детективът Кале Бломквист, Мадикен са от малки градчета. Едва след като прекарах трийсет лета в стокхолмския архипелаг, събрах кураж да напиша книга за островите – „Островът на чайките“.
Карлсон на покрива лети из централната част на Стокхолм, която добре познавам, живяла съм там повече от 60 години. Добре, бихте казали вие, а Мио, братята с лъвски сърца и Роня? Нима е възможно да познавате Земята накрай света, Нангияла или Матисовата гора по-добре, отколкото стокхолмските предградия? Отговорът е „да“. Но откъде ги познавам, е тайна.
„Вашите собствени деца и внуци ли ви вдъхновиха, за да напишете книгите си?“ е също въпрос, който често ми задават. Искам да кажа следното: Никое друго дете не ме е вдъхновявало толкова, колкото детето, което аз самата бях. Не е задължително да имате деца, за да пишете детски книги. По-важното е добре да помните собственото си детство.
Както вече казах, не съм си поставяла за цел да образовам някого или да влияя по някакъв начин на децата, които четат книгите ми. Единственото, на което смея да се надявам, е, че съм допринесла, макар и съвсем малко, моите малки читатели да са станали по-човечни, отговорни и свободомислещи.
Смятам, че дори книгите, които просто доставят удоволствие, са необходими. Веднъж една непозната жена пъхна в ръката ми поомачкана хартийка със следните думи: „Благодаря ви, че озарихте едно тъжно детство“. За мен това е достатъчно. Ако съм успяла да озаря дори едно-единствено тъжно детство, съм напълно удовлетворена.
Източник: obekti.bg
Препоръчано по темата: „АВТОБИОГРАФИЯ“ от Агата Кристи, издателство Гнездото
●●●
Почти 50 години след смъртта Агата Кристи продължава да е неизбледняваща литературна икона! Тя е най-издаваният автор за всички времена, надминат по продажби единствено от Библията и произведенията на Шекспир.
Агата Кристи ревниво пази личния си живот, като отбягва вниманието на пресата и отказва да дава интервюта. Но нейната АВТОБИОГРАФИЯ, издадена наскоро след кончината ѝ, отваря вратата към удивителния живот на великата писателка. Тя ни кани в своя свят с непринуденост и топлота и ни повежда на едно вълнуващо пътешествие през годините на 20-ти век.
Обилно подправена с духовитите, проницателни и крайно интересни размишления на един необикновен ум, книгата е също толкова лека и завладяваща, както детективските ѝ романи.
от Агата Кристи
Тази книга е невероятна среща с една изключителна, неповторима личност. Пътят на Агата Кристи е изпълнен с радости и скърби, с премеждия и триумфи, но винаги – с оптимизъм и жажда за живот!
Тя ще ви зарази със своя оптимизъм, ще ви помогне да преосмислите собствените си тревоги и неволи и ще ви вдъхне кураж и нова страст към живота!
Най-интересната книга на великата писателка!
от Далай Лама и Дезмънд Туту
През април 2015 г. архиепископ Туту пътува до дома на Далай Лама в Дхарамсала, Индия, за да отпразнуват заедно 80-ия рожден ден на Негово Светейшество и да създадат тази книга като дар за всички хора.
Един откровен и смислен разговор на двама духовни гиганти, които споделят своите лични истории и трудно извоювана мъдрост.
от Джордан Б. Питърсън
Това не са книги от един психолог за психология. Нито са класическите книги за самопомощ и личностно развитие. Те са много повече от това. В тях си дават среща психология, философия, литература и религия. И един брилянтен ум.
от Ектор Гарсия и Франсеск Миралес
Икигай е тайната на японското дълголетие! Той е твоята причина да живееш, онази страст, която ти носи удовлетворение и радост, смисълът на твоето съществуване.
Ичиго-ичие е изкуството да превръщаш всеки миг от живота си в незабравима възможност – една вековна японска философия, променила живота на милиони!
„От сутрин до вечер благодаря за всичко“, казва дъщерята на големия наш природолечител Петър Димков. На възраст над 80 години Лили Димкова чете без очила и никога не е боядисвала косата си. Следвайки завещанията на [...]
Подаваш ли ръка на приятел, недей да я свиваш в юмрук. – Диоген Колкото и да са кратки думите „да“ и „не“, те изискват най-сериозния размисъл. – Питагор Чашата на живота щеше да сладни непоносимо, [...]
Младо семейство искало да осигури на детето си добро образование и когато момченцето трябвало да тръгне в първи клас, го записали в най-известното училище в града. В първия учебен ден дядото на детето го хванал [...]
Две разтърсващи истории, които показват мощната лечебна сила на надеждата и оптимизма
Понякога единственото, от което се нуждаем, е надежда. ИСТОРИЯТА НА ДЖО Когато бях студентка по медицина, се грижех за едно момченце на име Джо, което страдаше от рак в [...]
Трите смъртоносни „П“, с които можеш да унищожиш един човек
Един човек може да бъде унищожен по следния начин: плашиш го, порицаваш го и го принизяваш. И правиш това постоянно. Трите смъртоносни „П“. Това е теорията за стреса на [...]
Ефектът на моралното оправдание – трик на мозъка, който ни убеждава, че можем да направим това, което искаме
Когато става въпрос за правилно и грешно, повечето от нас не се стремят към морално съвършенство. Ние просто искаме да се почувстваме достатъчно добри – а това сякаш ни [...]
Как страхът ни разболява: невронауката за хроничния страх
Когато умът превключи от страх към любов, той е способен да излекува тялото. И това не е някакво метафизично явление. Това е най-обикновена физиология. Невроизследователят Джоузеф Леду, който в своята [...]
Не можеш да излекуваш тялото, без да лекуваш душата: историята на едно самоизцеление
Мария беше типична жителка на окръг Марин в Северна Калифорния. Беше вегетарианка, обичаше разходките сред природата, практикуваше йога, състезаваше си в триатлони, приемаше много хранителни добавки, не пушеше и избягваше употребата на алкохол и упойващи вещества. Но медицинският й картон беше дебел половин метър и тя страдаше от четири хронични заболявания.
Защо трябва да приемаш спокойно всичко, което се случва
Имало едно време един цар. Той имал приятел, с когото се познавали от много години. Приятелят на царя имал особен навик – каквото и да се случи в неговия живот [...]
В труден момент да понесеш другия на ръце – това е любовта
Това някак се позабрави в добрите модерни времена напоследък. Наложи се твърдението, че всеки е отговорен за себе си. Че в любовта трябва да мислим само за себе си. [...]
Най-доброто оръжие срещу обидата
Някога в Япония, в едно село живял мъдър стар самурай. Веднъж, докато преподавал уроци на учениците си, към него се приближил млад воин, известен със своята жестокост и груб характер. [...]
Лесно е да презираш чуждото страдание
Лесно е да го смяташ за преувеличено, като в същото време се хвалиш със своята издръжливост – макар че каква издръжливост е това, ако теб лично нищо не те [...]
Докато си на земята, докато си жив, има надежда
Живял някога един приказно богат човек. Но независимо, че имал всичко, което може да се притежава на земята, той бил нещастен. Винаги бил тъжен и умислен и дори имал вид [...]