Какво е да си жена, когато ти е отредено да бъдеш равна с мъжете? Как да бъдеш силна и да останеш слаба?

Една история от живота…

Имахме гости. Обикновени хора с обикновени постижения. В разговора започнаха да обсъждат тяхна колежка, и по-точно факта, че към нея се „промъква“ старостта. Те стояха и шумно се смееха, а бирените им коремчета и добре охранените им физиономии се тресяха. Реших, че говорят за жена, която е около седемдесетте, но все пак реших да попитам. Оказа се, че тя е… на 40. Наричаха я „старата“. Продължаваха да пият, да я обсъждат и да се хихикат.

А аз отидох в другата стая и се разплаках. Плачех заради тази несправедливост, заради нея, заради себе си, заради всички жени…

Понякога си мисля, че е проклет денят, в който съм се родила жена. Само поради този факт излиза, че съм длъжна на всички. Аз трябва да съм независима (в никакъв случай метреса). Длъжна съм винаги да бъда здраво стъпила на земята, да се справям с живота, да изкарвам пари и да си плащам всички разходи, за да не искам пари от мъжете. И изобщо най-добре е нищо да не искам.

В същото време аз трябва да уча наравно с момчетата, да си проправям път в живота наравно с мъжете и да печеля наравно с тях. И тук има един малък проблем… Знаете ли всъщност в какво се състои колосалната несправедливост? Ще ви кажа. Всичко това трябва да правя „на токчета“!

Не е въпросът в това, че винаги трябва да нося високи обувки (макар че, ако не нося, ще ме считат за недостатъчно женствена). Аз не трябва да допускам „растителност“ по краката си, трябва да поддържам ръцете си в идеално състояние, лицето ми трябва да е безупречно, и разбира се, да не позволявам на тялото си да се отпуска. Трябва да се гримирам всяка сутрин, да обличам красиви дрехи, да готвя невероятно вкусни гозби, а също и да поддържам дома си в перфектен ред. Най-добре е да ставам един час по-рано, за да успея да се справя.

Разбира се, всичко това трябва да правя със собствените си пари. Ако дължа красотата си на своя мъж, се превръщам в държанка. В същото време не трябва да харча прекалено много. Макар че козметичната индустрия не дава нищо на кредит.

Ако вкъщи понякога е „лудница“, то във всеки случай аз съм виновна, тъй като момичетата априори са отговoрни за чистотата и реда (извинения по болест не се приемат). Ако не съм здрава и изглеждам зле, по-добре е да не се показвам пред хората – момичетата трябва винаги да са перфектни! Ако отделям недостатъчно време на децата, веднага следва изводът, че съм лоша майка, защото момичетата трябва… Списъкът е безкраен.

При това мъжете много често въобще не ме взимат на сериозно… „Абе, остави ги, жени…“ Някои си позволяват надменно-снизходително отношение, в най-добрия случай.

Те могат да ме изучават придирчиво, буквално под лупа. Да се вглеждат в зъбите ми, да проверяват състоянието на кожата ми, а защо не и трицепса. Те решават за себе си дали съм все още привлекателна и в каква степен. Изобщо „ставам ли“ и заслужавам ли внимание. Те постоянно ме сравняват с тези, които са дори малко по-млади и не пропускат да го отбележат пред мен. Но аз не мога да ударя по масата, да се развикам или да се напия от мъка например. Аз съм момиче. Аз съм дама. Трябва да съм сдържана и да прощавам.

Гнусните охранени „бирени коремчета“ като моите гости ще продължават да се смеят за моя сметка. Ще обсъждат всяка моя бръчка, щателно ще сканират тялото ми, без да забелязват своите кореми и своите недостатъци. Те, които не изминават и 500 метра без автомобил. А ако случайно моите успехи се окажат по-значителни от техните, веднага ще ми лепнат етикета: „Преспала е с когото трябва“.

Списъкът с моите отговорности отдавна е изравнен с този на мъжете. А привилегиите – невзрачна чашка кафе в ресторанта (той черпи!). И това, разбира се, само ако още „ставам“.

Спомних си фразата: „Тежка е женската участ – трябва да има мозък като мъж, нежни ръце, да изглежда млада и да работи като кон. И винаги да се усмихва, винаги!“.

И ето, тичам на моите токчета, облечена с къса дантелена рокля и перфектен маникюр… И пробягвам същото разстояние, което и мъжете – само че те са с удобни обувки и спортен панталон. Студеният вятър ме пронизва под фината дантела, краката ми пулсират, а тънките ми чорапи са толкова красиви… Но не топлят. И тичам…

Продължавам да тичам… Тичам, носейки тежестта на жизнените проблеми, които си разделихме справедливо… наполовина. Тичам. И се усмихвам. Родила съм се в епохата на равноправието.

Аз съм жена. Аз съм най-силното същество на земята… Но, Боже мой, как ми се плаче!

Източник: morena-morana Превод: Gnezdoto