Замисляли ли сте се, че в градовете има много повече случаи на депресия или апатия, отколкото по селата, където хората следват естествения ритъм на живота.

Сигурно ви се е случвало, когато ви завладеят тъга и апатия, просто да се затворите в себе си. И дори да спрете да излизате. Да, ходите на работа, отивате до магазина да пазарувате, но… от колко време не сте потъвали в живителната прегръдка на природата?

Нека си припомним оригиналния житейски експеримент на американския философ и писател Хенри Дейвид Торо, който през 1854 г. решава да напусне града, за да намери отново изгубената радост. Той се изолира от излишествата и условностите на цивилизацията и живее в една горска колиба в продължение на две години, два месеца и два дни. Ето какво пише в дневника си:

„Отидох в гората, защото исках да живея смислено, да се изправя единствено пред фактите от живота и да разбера дали мога да науча онова, което той има да ми покаже. Исках да отхвърля всичко, което не е живот… за да не осъзная в момента на смъртта си, че не съм живял.“

Ако нашата истинска същност е радост, простота и спокойствие, то именно в природата ще намерим всичко това в изначалния му и непокътнат вид.

Една разходка в гората ни възвръща най-същественото – заради самото ни сходство с природата и като отзвук от контакта ни с нея. Изведнъж започваме да се чувстваме добре, защото там нещата са „такива, каквито са“. Там няма нищо изкуствено, дърветата не са боядисани, не позират, не се преструват, не лъжат… Те са там, за да съзерцаваме смиреното им величие, да се наслаждаваме на цветовете и на сянката им, на песента на листата им, люлеещи се от вятъра, на прекрасното ухание на дървесината; да берем плодовете им или просто да галим кората им; и дори да ги прегръщаме. „Дървото не отказва сянката си дори на дърваря“, казва една индийска поговорка.

Откога не сте усещали мириса на живата, влажна от дъжда кора на някое дърво? Откога не сте го докосвали или прегръщали? Хайде, не чакайте повече, излезте! Не е нужно непременно да пътувате някъде надалеч. Дори една разходка в градския парк може да ви възвърне изгубеното дихание.

Когато се докоснете до земята, ще почувствате, че „това сте вие“. Когато краката ви стъпят върху зелената трева, когато докоснат хладния ручей или морския пясък, ще се изпълните с живот и защитната ви броня ти ще падне на мига.

Природата ни казва, че няма нужда да правим нищо, за да сме част от нея и да бъдем обичани.

С хармонията на формите си, с уханията и пейзажите си, природата ни предлага сетивно преживяване, което успокоява духа: влажната земя, дърветата със своите цветове и плодове, вятърът по лицата ни, изворите и ручеите с носещата живот вода, облаците, които се движат и ни изненадват със своите вечно променящи се форми и цветове. Тези толкова необходими, но и така пренебрегвани преживявания, активизират хормоните на щастието, вдъхновяват ни и ни извисяват.

Няма по-добро лекарство от природата. Тя успокоява и озарява духа. Биологично сме създадени да живеем в естествена среда, а не да обитаваме бетонни градове. Затова, когато ходим из горите или съзерцаваме морето, разхождаме се по плажа или гледаме засято поле, се връщаме към най-дълбоките си корени, в родната ни земя, в която живеят изобилието и радостта. Именно там е домът ни, именно там можем да си позволим да бъдем себе си, без да търсим нечие одобрение.

Защото природата е „такава, каквато е“, без преструвки. И тя ни позволява самите ние да бъдем такива, каквито сме.

От „Покана за радост“ на Франсеск Миралес и Алекс Ровира