Свечерявало се. Било ранна зимна вечер. Офисите затваряли един по един и по централните улици се изливали монотонни реки от хора – всеки потънал в мислите си, забързан към собствения си малък свят. После потъвали в метрото.

Под високия купол на една от метростанциите тази човешка река поспирала за малко, сякаш за да набере сила, и на равни интервали от време, щом наоколо затрещявал наближаващият влак, се разделяла на вълни и щурмувала мотрисите.

Само една невзрачна и дребна фигурка не помръдвала от мястото си в края на металните пейки. Облечена в черно старица седяла неподвижно с помръкнал, невиждащ поглед, събрал цялата мъка на този свят. Единствено устните ѝ помръдвали леко, сякаш мълвели беззвучна молитва. Очите ѝ били притворени, а ръцете със сключени костеливи пръсти лежали в скута.

В един момент до нея седнали майка и двете ѝ деца, момченце и момиченце на около две и три години. Децата не спирали да бърборят, да се въртят, да се побутват и невъздържано да се смеят. Майката им се скарала и те най-сетне се укротили и започнали да се оглеждат наоколо. В този миг забелязали седналата до тях старица и я загледали с нескрит интерес. След малко момченцето протегнало ръчица и я докоснало по лакътя. Възрастната жена се сепнала, отворила очи и видяла детето. В погледа ѝ просветнала радост, тя се усмихнала и погалила детето по главата. Трогната от радостта на старицата, младата жена се обърнала към нея и я заговорила:

– Боже мой, каква навалица е по това време! А вие чакате ли някого?
– Не, дъще. Аз няма повече кого да чакам.
– Но защо говорите така? Какво ви се е случило?

– Най-тежкото, дъще, най-тежкото… Синът ми… моята едничка радост и утеха, единственият светъл лъч в живота ми… отиде си. Няма го вече. Господ прибра него, а остави мен, старата жена, безполезна и никому ненужна. Вече няма живот за мен. Нямам си никого.

И старицата тихо заридала.

– Не плачете, майко, моля ви… Сърцето ми се къса да ви гледам така. – В този миг тя се сетила за нещо и попитала: – Кажете ми, защо стоите тук? Защо не сте на топло, у дома?

– У дома… Моето „у дома“ беше една квартира, която синът ми плащаше. Вчера изтече последният месец, за който беше платил, и днес трябваше да напусна. И сега… сега няма къде да отида…

Младата жена едва сдържала сълзите си, докато слушала разказа на бедната старица. Тежка буца заседнала в гърлото ѝ, като си помислила колко много ѝ напомня за покойната ѝ майка. Имала същото мило и скромно излъчване, в погледа ѝ греела същата топлота, щом поглеждала към двете деца. Така мечтаните внучета, които скъпата ѝ майчица не дочакала да види.

– Грешите – отронила с пресипнал от мъка глас. После се прокашляла и добавила твърдо: – Има къде да отидете. От днес ще ми бъдете майка, а аз ще съм ваша дъщеря. Вече не сте сама и имате за какво да живеете. Погледнете тези деца. Те ще растат щастливи, защото ще имат баба.

В забързания ни живот ние често не забелязваме хората, които най-много се нуждаят от помощ и внимание: възрастните, самотните, страдащите. А колко малко е нужно, за да сгреем нечия самотна душа, да дарим любов и надежда…

Притчата е част от сборника ПРЕДАЙ НАТАТЪК ЛЮБОВТА: 150 ИСТОРИИ ЗА ЧУДОТО НА ЖИВОТА, издателство Гнездото

Ако тихият глас на сърцето ви е заглушен от хилядите незначителни и безсмислени неща, с които е пълен животът ни, тази книга ще ви помогне да си припомните онези истински и важни неща, които са в най-съкровените кътчета на сърцето. Защото те винаги са били там.

В „ПРЕДАЙ НАТАТЪК ЛЮБОВТА“, третата книга от колекцията с притчи, подбрахме 150 малки и топли истории, повечето от които са така наречените съвременни притчи. Техните сюжети са от нашето съвремие, а някои дори са по действителни случаи.

Тези истории ще заредят деня ви с енергия, ще стоплят сърцето ви и ще ви успокоят след дългия ден…