Преди няколко години при мен дойде една млада жена на около двайсет години – племенница на някакъв човек, който ми писа, след като гледал една от онлайн лекциите ми. Тя изглеждаше ужасно нещастна и сподели, че през последните шест месеца почти не е ставала от леглото. Дойде да поговорим, защото беше отчаяна. Каза ми, че единственото нещо, което я спира да посегне на живота си, е отговорността за екзотичния ѝ домашен любимец – африкански сервал (африкански хищник от семейство Котки – Бел. пр.). Това беше последната искра на предишния ѝ пламенен интерес към биологията, която за нейно съжаление изоставила след отпадането си от гимназията. Вместо да ѝ обърнат внимание, родителите ѝ я бяха оставили да се носи по течението и за няколко години това беше довело до катастрофални последици.

Въпреки окаяното си положение тя имаше нещо като план. Мислеше да запише двугодишен курс на обучение, за да завърши гимназия, и после да кандидатства в колеж по ветеринарна медицина. Само че все още не беше проверила какво е необходимо да направи стъпка по стъпка, за да осъществи тази своя амбиция. Нуждаеше се от ментор. Тя нямаше близки приятели. За нея беше по-лесно да остане пасивна и да се предаде на своята изолация. Поговорихме си надълго и нашироко в продължение на около час. Беше добро дете. Предложих ѝ да обсъдим по-подробно бъдещето ѝ и ако е съгласна, да се включи в една създадена от мен и колегите ми онлайн програма за планиране на целите.

Всичко вървеше добре, докато разговорът не се насочи към политиката. След като обсъдихме собствената ѝ житейска ситуация, тя изрази негодувание заради състоянието на света и надвисналата глобална катастрофа, свързана, както изтъкна, с последиците от човешката дейност върху околната среда.

По принцип няма нищо лошо да изразяваш загриженост за проблемите на планетата. Но не е в реда на нещата да надценяваш собствената си компетентност по тези въпроси – а може би изобщо да разсъждаваш върху тях, – когато си на двайсет, когато в живота ти не се случва нищо хубаво и дори не можеш да се насилиш да станеш от леглото. При това положение е необходимо да изясниш собствените си приоритети, а за тази цел трябва да проявиш нужното смирение, да обърнеш внимание на собствените си проблеми и да започнеш да ги разрешаваш.

По средата на тази словесна размяна си дадох сметка, че вече не водя разговор с изгубената млада жена, дошла да се допита до мен. Изведнъж се оказах в ролята на хипотетично равностоен събеседник, въвлечен в дебат с един идеолог, който знае какво не е наред в световен мащаб; който е наясно чия е вината за глобалните проблеми; който съзнава, че проявата на всяко лично желание ни прави участници в разрушаването на света и следователно е неморална; и най-сетне, който е убеден, че всички ние сме едновременно виновни и обречени. Да продължа да водя този разговор, означаваше две неща: първо, да приема, че вече не разговарям с онази изгубена млада жена, а с човека или с нещото, което я беше обладало и я държеше в плен на някакви твърде общи, надличностни и цинични идеи; и второ, да приема, че обсъждането на подобни теми при конкретните обстоятелства е както приемливо, така и ползотворно.

И в двата случая нямаше да постигна нищо. Затова просто спрях. Не можех да не си направя извода, че това, което в продължение на месеци я държеше в състояние на морален ступор, беше не толкова чувството на вина, че има потенциален принос за пораженията, които човешката амбиция причинява на света, а по-скоро усещането за морално превъзходство, породено от собствената ѝ проява на загриженост (въпреки че подобна мрачна представа за човешките предразположености може да има опасно психологическо въздействие).

Простете за клишето, но ако искате да тичате, трябва първо да се научите да ходите. А преди да проходите – да се научите да пълзите. Само така можете да приемете позицията си на начинаещ – мястото си на дъното на йерархията, което презирате така безцеремонно, високомерно и користно. Освен това дълбоко античовешкото отношение, с което се проливат сълзи за погубването на околната среда, и нехуманното отношение на човека към човека неизбежно оказват силно въздействие върху психологическата нагласа, определяща връзката на индивида със самия себе си.

снимка: Gage Skidmore 

Откъс от книгата ОТВЪД РЕДА: ОЩЕ 12 ПРАВИЛА ЗА ЖИВОТА на д-р Джордан Б. Питърсън, издателство Гнездото

Във времена на нестабилност и страдание Питърсън ни напомня, че има източници на сила, от които всички можем да черпим: прозрения, заимствани от психологията, философията и най-великите митове и истории на човечеството. Опирайки се на трудно извоюваните истини на древната мъдрост, както и на дълбоко лични уроци от собствения си живот и клинична практика, Питърсън предлага още 12 нови принципа, които да насочат читателите към по-смел, истински и смислен живот.