Тази история е разказана от една учителка. Прочетете я и се опитайте да предадете посланието на децата си…

Това беше преди около 30 години. Тогава беше популярна игра, в която децата стреляха с книжни фунийки. Но когато започнаха да слагат на върха им игли, играта загрубя. Две деца стигнаха до болница. Все по-често намирахме убити птички в двора на училището и около оградата. За съжаление разговорите и мерките, които взехме, не дадоха резултат. Накрая събрахме на обща среща родителите и децата. Споделихме тревогата си и тъкмо започнахме обсъждането, когато от дъното на стаята се изправи един баща и каза:

– Сега ще разкажа нещо на нашите деца, което, смятам, завинаги ще ги откаже да нараняват птици и други живи същества. Това е моята история. Тъжна и поучителна…

Бях дете на ваша възраст, когато с мои връстници решихме да си направим „шега“. Наскоро бяха пристигнали щъркелите, бяха си поправили гнездата и вече се редуваха да топлят яйцата. Чакаха малки. От прозореца на моята къща се откриваше чудесна гледка към гнездото на една двойка щъркели. Наблюдавахме ги внимателно. Бяха добри родители. Винаги единият щъркел беше в гнездото, докато другият търсеше храна. В един злощастен ден и двата щъркела отлетяха. Тогава измислих голямата глупост, за която и сега плащам. Качихме се с един приятел до гнездото, взехме яйцата и веднага слязохме обратно. Но и това ни се видя малко. Прибрах се и реших да сваря яйцата. После изскочих навън да видя дали птиците са се върнали. Нямаше ги. Покатерих се отново и върнах сварените яйца в гнездото. Моят приятел се страхуваше от острите клюнове на щъркелите, така че голямата поразия извърших сам. Помня, че дори бях горд от моето „геройство“. Скоро птиците долетяха. Нищо не разбраха. Мътеха яйцата с търпение и непоколебимост. Цяло лято.

Започнах да разбирам какви съм ги свършил, когато другите щъркели отлетяха с младото и силно поколение. А нашите още самоотвержено топлеха яйцата. Падна първият сняг. Щъркелите не мърдаха. Не ходеха и за храна. Докато един ден видях увиснало крило от гнездото. Щъркелите бяха мъртви.

Разплакан разказах на нашите цялата история. По-голям бой от баща ми никога не бях ял. За съжаление, нищо не можеше да се направи. Татко свали мъртвите птици и ги погреба в нашия двор, за да не забравя никога тази жестокост, която извърших. Наистина, никога не забравих този случай. Но той има и своето още по-жестоко продължение.

Пораснах. Ожених се. Но годините минаваха, а нямахме деца. Жена ми залиня. Опитахме всичко. Накрая отидох при леля Ванга, от нея да търся помощ. Стоях отвън и чаках, идваха хора, отиваха си, а мен не ме викаше. Накрая се осмелих да попитам, защо не ме приема. И тя, ядосана, ми каза:

– Убийци не приемам!!!

Опитах се да се защитя, че не мога и пиле да убия, а тя се нахвърли срещу мен:

– Лъжец! Мене не можеш излъга! А щъркелите? Кой ги уби? И родителите, и малките? Аз ли? Това са свещени животни! Ще плащаш! С най-скъпото! Да нямаш собствена рожба. Ще се каеш и денем, и нощем. И ако Господ се смили над теб, може и да се сдобиеш с рожба.

Седем дълги години минаха, преди да се роди Гошко, вашият съученик. Той знае тази история откакто започна да разбира и говори. Никога не е пипал прашка. Няма и да се случи. Заедно правим къщички за птици и ги храним. Това е нашата история.

Настана мъртва тишина. Един по един се изнизаха деца и родители. След този ден не видях нито едно дете да стреля по птица.

Този разказ ме разтърси. Още го помня, макар че беше преди 30 години. Затова го споделих с вас.