Всички знаем името на Агата Кристи. Всички сме осъмвали с нейните заплетени истории. Но какво знаем за човека Агата Мери Клариса?
Аз например не знаех абсолютно нищо освен широко известните факти. Затова с нетърпение и любопитство започнах да чета нейната „АВТОБИОГРАФИЯ“.

Tова се оказа една удивителна среща. Топла, сърдечна и непретенциозна. Среща, която ми напомни: Животът е удивителен! Той е безценен дар. И най-важното в него е надеждата!

Запознах се с едно „сериозно момиченце с ореол от ситни лененоруси къдрици“, което обожава дърветата, книгите, първото си кученце и играта със своя обръч, което само се научава да чете и по цял ден „разговаря“ с въображаемите герои, които си измисля.

Срещнах и една срамежлива, влюбена в живота млада жена, която обича музиката и мечтае да стане оперна певица.

Самата аз нямах никакви амбиции – споделя писателката. – Знаех, че в нищо не съм особено добра. Би било далеч по-впечатляващо, ако можех да кажа, че винаги съм мечтала да стана писателка и че твърдо съм вярвала в успеха си, но истината е, че подобна мисъл никога не ми е минавала през ума. … Всъщност размишлявах само върху едно нещо ‒ това беше щастливият брак.

Опознах една изключителна, мъдра и завладяваща личност, която изживява своя живот със страст и оптимизъм, с наслада от простите житейски неща…

Както самата тя казва за себе си:

Аз съм много неща – добродушна, темпераментна, малко луда, разсеяна, срамежлива, предана, напълно лишена от самочувствие, умерено безкористна…

Начинът, по който Агата Кристи разказва своя живот, го прави по-интересен от всеки роман. Пъстър, увлекателен и изключително жизнеутвърждаващ.

Своята биография тя завършва с думите:
Детето казва: „Благодаря на Бог за хубавата вечеря“. Какво да кажа аз на седемдесет и пет години? Благодаря на Бог за хубавия живот и за цялата любов, която ми бе дадена.

А какво да кажем ние… Благодарим ти, Агата! Благодарим ти за книгите и за мъдростта.

Споделяме с вас някои от най-интересните мисли и откровения на Агата Кристи от нейната „АВТОБИОГРАФИЯ“.

ЗА СЕБЕ СИ

В една от книгите си писателката Румер Годен прави списък с нещата, които харесва и които не харесва. Идеята ми се стори забавна и веднага си съставих мой списък. А сега бих могла да направя и списък с нещата, които не мога и които мога да правя. Естествено, първият списък е много по-дълъг.

Никога не съм била добра в игрите; не съм и никога няма да бъда добър събеседник; много лесно се поддавам на внушения и се хвърлям напред, преди да разбера какво искам самата аз и какво ми се предлага. Не мога да чертая; не мога да рисувам; не мога да моделирам или да правя каквито и да е скулптури; не мога да правя нещо бързо, без да изпадна в нервна криза; не мога лесно да обяснявам какво имам предвид – по-добре се справям, когато го пиша. Умея да проявявам твърдост, когато става въпрос за принципи, но не и за обикновени житейски неща. Макар да знам, че утре е вторник, ако някой ми каже повече от четири пъти, че утре е сряда, след четвъртия път ще приема, че е сряда, и ще действам по съответния начин.

Какво мога да правя? Е, мога да пиша. Бих могла да стана пианистка на прилично ниво, но не и професионален музикант. Добра съм като корепетитор на певци. Мога да импровизирам и да приспособявам разни неща, когато съм в затруднение – това е най-полезното ми умение; например нещата, които мога да направя с фиби и безопасни игли, когато има някакъв домакински проблем, ще ви изненадат. Именно аз оформих лепкаво топче от хляб, залепих го за една дълга фиба, а после прикрепих фибата с восък към перваза на прозореца и така успях да повдигна изкуствените зъби на майка ми от покрива на зимната градина, където бяха паднали! Успешно упоих с хлороформ таралеж, който се беше оплел в мрежата за тенис, и така успях да го освободя. Мога да заявя, че определено съм полезна за домакинството. И така нататък.

А ето какво харесвам и какво не харесвам.

Не харесвам тълпите от хора, когато те блъскат от всички страни; не понасям гръмогласни хора, шум, прекалено дълги разговори, партита и особено коктейлни партита, цигарен дим и пушене като цяло. Не обичам каквито и да било алкохолни напитки (освен ако не участват в някаква кулинарна рецепта), мармалад, стриди, студена храна, сиво небе, краката на птиците и дори усещането за птица. Крайна и най-яростна неприязън изпитвам към вкуса и мириса на горещо мляко.

Харесвам слънце, ябълки, почти всякакъв вид музика, влакове, цифрови загадки и всичко, свързано с числа; обичам да ходя на море, да се къпя и да плувам, да спя, да мечтая и да ям; обичам тишината, аромата на кафе, момината сълза, повечето кучета и ходенето на теа­тър.
Е, мога да направя много по-добри списъци, много по-претенциозни и по-значими. Но в тях няма да съм истинската Аз, а ми се струва, че трябва да се приема такава, каквато съм.

В МОМЕНТА ЧЕТЕТЕ ЦИТАТИ ОТ КНИГАТА „АВТОБИОГРАФИЯ“ НА АГАТА КРИСТИ

ЗА ДЕТСТВОТО И ДЕЦАТА

Един от най-прекрасните жребии, които животът може да ти отреди, е да имаш щастливо детство.

Кои неща носят най-голяма наслада в живота? Допускам, че зависи от човека. За мен това са кротките мигове от всекидневието. Лично аз без съмнение съм била най-щастлива именно в тези моменти. Когато украсявах със синя панделка посивялата глава на Бавачката; когато играех с Тони и сресвах на път козината по широкия му гръб; когато препусках в галоп на гърба на въображаемия си кон и пресичах реката, която в детските ми фантазии течеше през градината. Или когато подкарвах обръча към следващата станция на Подземната железница. Безгрижните игри в компанията на майка ми. Или по-късно, когато тя ми четеше Дикенс и постепенно я налягаше дрямка, очилата се смъкваха до средата на носа ѝ, главата клюмваше на гърдите и аз отчаяно отбелязвах: „Мамо, заспиваш!“, на което тя отвръщаше с изключително достойнство: „Няма нищо такова, скъпа. Грешиш, изобщо не ми се спи“. А след няколко минути тя вече спеше. Давах си сметка колко нелепо изглежда с очилата, плъзнали се до върха на носа ѝ, и колко много я обичам в този момент.

Докато не се вгледа в собственото си минало, човек не може да осъзнае колко невероятен изглежда светът през очите на едно дете. Детската гледна точка е напълно различна от тази на възрастните, сякаш детето гледа през увеличително стъкло.

Чистата непринудена радост, дълбоката безнадеждна тъга, чувството, че всеки миг е безценен и важен – тези неща са отличителна черта на детството.

Мисля, че няма нищо по-вълнуващо на този свят от това да имаш дете, което е твое и въпреки това е едно мистериозно и непознато създание. Ти си портата, през която е дошло на този свят, и ти е позволено да отговаряш за него само известно време; след това то ще те напусне и ще разцъфне, волно и свободно, а ти ще можеш просто да наблюдаваш как изживява собствения си живот. То е като непознато растение, което си донесъл вкъщи, засадил си го и очакваш нетърпеливо да видиш какво ще израсне от семенцето.

ЗА ЖИВОТА

Днес аз съм същият човек като онова сериозно момиченце с ореол от ситни лененоруси къдрици. Земната обвивка, която се обитава от духа, расте, развива инстинкти, вкусове, емоции и умствени способности, но аз, истинската Агата, си оставам същата. Не познавам обаче цялостната Агата. Каква е тя е известно само на Господ. И ето ни днес всички заедно – малката Агата Милър и голямата Агата Милър, Агата Кристи и Агата Малоуън – продължаваме по своя път. Накъде? Не знам, наистина – и точно това прави живота толкова вълнуващ. Винаги съм смятала, че животът е нещо изключително вълнуващо. И все още мисля така.

Тъй като знае толкова малко – само собствената си мъничка роля, – човекът е като актьор с няколко кратки реплики, които трябва да каже в Първо действие. Той разполага с лист хартия, където са напечатани тези реплики, и това е всичко, което му е позволено да знае. Не, той не е прочел пиесата. Мисля, че да бъдеш част от нещо, което ни най-малко не разбираш, е една от най-вълнуващите страни на живота.

Обичам живота. Имаше моменти, в които се чувствах дълбоко отчаяна, нещастна, съкрушена от скръб, но въпреки това все още съм убедена, че да бъдеш жив, е нещо велико.

Всяка сутрин се будех с едно чувство, което, убедена съм, е естествено за всеки човек – радостта, че си жив. Това усещане може да не е съзнателно, но ето, ти си тук, жив си, отваряш очи и пред теб се простира още един ден, още една стъпка по дългия път към неизвестното. Това е вълнуващото приключение, наречено живот. Обективно погледнато, самият живот може да не е никак вълнуващ, но за теб ще бъде вълнуващ, защото това е твоят живот. В това именно е една от най-великите тайни на съществуването – да цениш дара на живота, който ти е даден.

Ще се учудите до каква степен човек е способен да се наслаждава на почти всичко. А да умееш да приемаш нещата и да виждаш хубавото, е едно от най-удовлетворяващите неща в живота. Можеш да харесаш всяка храна, както и да откриеш радост във всеки начин на живот. … Лично аз съм способна да открия удоволствие почти във всичко.

Лоялността и смелостта са две от най-хубавите неща, които съществуват на този свят. Всякакъв вид смелост, физическа или морална, предизвиква най-голямото ми възхищение. Това е една от най-важните добродетели, които човек е длъжен да възпита в себе си. Ако си готов да го живееш този живот, трябва да го изживееш смело. Безусловно.

„Ако не можеш да караш влака, бъди този, който смазва колелата му“. Според мен това е най-добрият житейски девиз. И мисля, че аз успях да се придържам към него. Имала съм някои неуспешни опити, но никога не съм упорствала да правя това, което правя зле и за което нямам природна дарба.

Убедена съм, че нищо на този свят не е така саморазрушително, както дебелоглавото упорство да се стремиш да пробиеш там, където най-доброто, на което можеш да се надяваш, е да бъдеш посредствен. … Но е хубаво да си имал мечта, която ти е носела радост – стига да не си се вкопчил отчаяно в нея.

Ако решиш да се обърнеш назад и да огледаш пътешествието на своя живот, имаш ли право да пренебрегнеш онези спомени, които не харесваш? Дали това не е проява на малодушие?
Мисля, че може би човек трябва да хвърли един бърз поглед и да си каже: „Да, това е част от живота ми. Но вече е минало. Това е нишка от тъканта на моето съществуване. Трябва да я приема, защото е част от мен. Но няма нужда да задълбавам в това“.

Имаме социална държава, която ни освободи от страха, даде ни сигурност, даде ни насъщния хляб. И все пак ми се струва, че с всяка година става все по-трудно за хората да гледат с радост към бъдещето. Сякаш вече нищо не ценим достатъчно. Защо? Дали защото вече не трябва да се борим за съществуването си? Нима самият живот вече не ни е интересен? И не можем да оценим факта, че сме живи. Може би трябва да търсим нови светове, които да завладяваме… Може би се нуждаем от различен вид проблеми и страдания, от болести, болка и див копнеж за оцеляване…

ЗА ЛЮБОВТА И БРАКА

За да осъзнаеш колко много обичаш един човек, трябва да го видиш в нелепа светлина. Лесно е да се възхищаваш на някого заради красотата му, за това, че е забавен и очарователен, ала този тип обожание е като сапунен мехур, който ще се спука още при първия намек за нещо глупаво и нелепо.

Бракът не се състои само от любов. Споделям старомодното разбиране, че уважението е една от най-важните му съставки. Уважението обаче не бива да се бърка с възхищение. Да се възхищаваш на мъжа в продължение на целия брачен живот, би било твърде изтощително. Това, образно казано, може да ти докара схващане на врата.

С течение на времето положението на жените се промени към по-лошо. Ние, жените, се проявихме като празноглавки. Вдигнахме врява до бога, за да работим наравно с мъжете. А те, понеже не са глупаци, любезно прегърнаха идеята. Че защо да издържат съпруга? Какво лошо има съпругата да се издържа сама? Нали тя го иска. Ей богу, мъжът да не е луд, че да я спира!
След като така находчиво се бяхме утвърдили като „по-слабия пол“, не е ли жалко, че днес сме на равна нога с жените от примитивните племена, които по цял ден се трудят на полето, изминават километри, за да събират камилски тръни за огрев, а тръгнат ли да се преселват, помъкват на главите си цялата домакинска посуда, докато доблестният мъж крачи царствено напред и единственият му товар е смъртоносното оръжие, с което да брани жените си?

В едно отношение авторитетът на мъжа е неоспорим. Той е главата на семейството. Щом се омъжи, жената приема за своя съдба неговото положение в обществото и неговия начин на живот. Според мен това е проява на здравомислие и е в основата на бъдещото семейно щастие. Ако презирате начина му на живот, не се захващайте с тази работа – с други думи, не се омъжвайте за този човек. Ето ви един пример: търговец на платове, който е римокатолик, предпочита да живее в предградията, обича да играе голф и да прекарва отпуска си на крайбрежието. Ето за тези неща се омъжвате. Приемете ги и се научете да ги харесвате. Не е толкова трудно.

Ако мъжът е влюбен, но жената не отвърне на чувствата му, той веднага излиза от играта – по простата причина, че когато са влюбени, мъжете заприличват на болни овце. Ако е привлечена от мъжа, жената се чувства поласкана от вида му на овца и не го счита за недостатък. Но ако не се интересува от него, тя просто го изхвърля от ума си. Това показва колко несправедлив е животът. Когато е влюбена, жената се разхубавява: очите ѝ светят, бузите поруменяват, косата придобива особен блясък, в разговор става духовита и остроумна. А мъжете, които преди това не са я забелязвали, започват да я гледат с други очи.

Задължение на съпругата е да бъде със съпруга си. Съпругът трябва да е на първо място, дори преди децата. Ако не си със съпруга си, ако го оставяш твърде често, ще го загубиш.

В МОМЕНТА ЧЕТЕТЕ ЦИТАТИ ОТ КНИГАТА „АВТОБИОГРАФИЯ“ НА АГАТА КРИСТИ

ЗА ЧОВЕШКАТА ПРИРОДА

Човек е такъв, какъвто е, и не може да бъде друг. Всеки от нас понякога си фантазира: „Ако беше станало еди-какво си, сега щях да правя това и това“…. Но така или иначе, ние винаги откриваме кройката, по която е скроена личността ни – модела на собствения ни живот, какъвто, убедена съм, има всеки от нас. Можем да го доразкрасим или пък да го претупаме през куп за грош, но това е нашият собствен път. И ако го следваме, ще живеем в хармония и в мир със себе си.

Струва ми се, че човешкият характер притежава ужасната склонност да се бунтува срещу всяко нещо, което изглежда твърде правилно или твърде идеално.

Всички ние сме същите хора, каквито сме били на три, шест, десет или двайсет години. Всъщност най-вероятно сме тези, които сме били на шест или седем години, защото тогава не се преструваме толкова много, докато на двайсет вече слагаме маска и предпочитаме да се покажем като някой друг – в зависимост от това какви са тенденциите. … С времето обаче става все по-уморително да поддържаш измислените образи и роли и постепенно се връщаш към индивидуалността си, започваш с всеки ден да преоткриваш истинското си „аз“. Това понякога смущава околните, но е голямо облекчение за самите нас.

Защо ми харесваше да изпитвам страх? Каква е тази инстинктивна потребност, която бива задоволена посредством чувството на ужас? Защо децата обичат толкова много приказките за мечки, вълци и вещици? Дали пък в човека няма нещо, което се бунтува срещу прекалено сигурния живот? Нуждаем ли се да усещаме, че в живота ни има някаква опасност? Възможно ли е чувството за прекалена сигурност да е главната причина за младежката престъпност в съвременния свят? Не изпиваме ли необходимост да се опълчваме срещу нещо, да побеждаваме и, несъмнено, да се доказваме сами пред себе си? Махнете вълка от „Червената шапчица“ – кое дете ще продължи да я харесва?

Човекът има една изключителна дарба, която никоя друга форма на живот не притежава: жаждата за приключения и непобедимия дух. И заедно с това онази смелост – но не смелостта да се защитава, присъща на всяко животно – смелостта да стане господар на живота си и да се изправи лице в лице с непознатото.

Хората могат да бъдат зли – много по-зли от братята си от животинското царство, – но могат и да се издигнат до небесата в екстаза на сътворението. … Гордостта от съзиданието е нещо необикновено.
Човек изпитва гордост, че принадлежи към човешката раса, когато види великолепните неща, които хората са сътворили с ръцете си. Те са творци, които със сигурност носят в себе си частица от светостта на Твореца, който е създал света и всичко в него…

Най-голямата грешка, която човек може да допусне, е да види или да чуе нещо в неправилния момент. Шекспир например се оказва съсипан за повечето хора поради това, че се изучава в училище. Шекспир е писан не да се чете, а да се гледа на сцена, в театъра. Там човек може да го оцени още на крехка възраст, дълго преди да вникне в красотата на словото, на поезията му.

Да работиш, е полезно и необходимо. Но защо да е похвално? Старата поговорка гласи: „Като си нямаш работа, дяволът ще ти намери“. По всяка вероятност малкият Джорджи Стивънсън е умирал от скука, наблюдавайки как подскача капакът на врящия чайник, който майка му е сложила на печката. И тъй като си е нямал друга работа, започнали да му хрумват идеи…
Не мисля, че нуждата е майка на откритията – откритията произлизат от самото безделие, а защо не и от мързела. Да си спестим главоболията – в това се състои голямата тайна как сме изминалия дългия път през стотиците хиляди години от чаткането на кремъка до пускането на пералната машина.

ЗА НАДЕЖДАТА

Мисля, че понякога не оценяваме онази втора добродетел от триадата Вяра, Надежда и Любов, която споменаваме толкова често. Вярата я имаме – понякога ми се струва, че имаме дори твърде много от нея; заради вярата хората стават огорчени, жестоки, непримирими; с вярата може да се злоупотреби. Любовта, която можем да познаем само в сърцето си, е жизненоважна. Но колко често забравяме за надеждата… Защо толкова рядко мислим за надеждата? Склонни сме да се отчайваме твърде рано и да казваме: „Каква е ползата да правим каквото и да е?“. Надеждата е добродетелта, която трябва да отглеждаме и подхранваме най-много в наши дни.

ЗА СТАРОСТТА И СПОМЕНИТЕ

Да си спомняш – това е едно от удоволствията на старостта, и то доста приятно удоволствие.

Насладих се много на втория разцвет, който настъпва в живота на човек след етапа на емоциите и личните отношения. Тогава изведнъж откриваш – да кажем, на около петдесет години, – че пред теб се простира цял нов живот, изпълнен с неща, които можеш да обмисляш и изучаваш. … Можеш да се радваш на свободното време; можеш да се наслаждаваш на всичко. Все още си достатъчно млад, за да ти е приятно да бродиш из чужди места …. Сякаш в теб се надига нов прилив на жизнена енергия, на свежи идеи и мисли. С всичко това, разбира се, идва и наказанието на приближаващата старост – откриваш, че почти винаги нещо по тялото те боли … И може би точно затова през тези години повече от всякога човек оценява живота и е благодарен за неговия дар. Това време притежава нещо от същината и наситеността на мечтите… А аз все още изключително много обичам да мечтая.

Наистина, какви странни неща от живота помни човек, когато събере на едно място всичките си спомени! Помни щастливите мигове, помни и страха. Но колкото и да е чудно, трудно успява да съживи болката и нещастието. Тези преживявания не са напълно заличени от паметта – напротив, помниш ги, но без да ги чувстваш. Просто ги констатираш като безучастен наблюдател.

Невъзможно е да се върнеш на място, което съществува единствено в спомените. Дори да допуснем нищожната вероятност, че се е запазило почти непокътнато, никога няма да го възприемеш със същите очи. Това, което си изпитал тогава, вече е минало.
Никога не се връщайте на място, където сте били щастливи. Само така то ще остане живо в спомените ви. Ако се върнете там, ще разрушите дори тях.

След като си бил наранен, най-важното е да не си спомняш щастливите времена. Можеш да си припомняш тъжните моменти – те не са толкова важни, – но нещо, което ти напомня за щастлив ден или щастливо събитие… това ще те разкъса на парчета.

 

---

Цитатите са от книгата АВТОБИОГРАФИЯ на Агата Кристи, издателство Гнездото